Кони Мейсън - Страст и омраза

Еме се приближи към малкия огън в огнището, за да стопли ръцете си. Савана дремеше в люлеещия се стол, спасен след опожаряването на къщата. Разбута жаравата, съзнавайки, че дървата са намалели и скоро трябва да излезе да събере още. За щастие, имаше достатъчно дърва от полуразрушените колиби на робите и от голямата къща, така че нямаше да умрат от студ. Но с храната нещата стояха другояче. Патроните бяха на привършване и това правеше положението съвсем безнадеждно. В последните месеци живееха само благодарение на дивеча, който успяваха да застрелят или да уловят с примки.

— Мамо?

Гласът на Бранд беше дрезгав от кашлицата, очите му блестяха от треската.

— Тук съм, скъпи.

— Студено ми е.

— Ще легна до тебе да те топля. — Тя се настани до него и го прегърна здраво. — Така по-добре ли е?

— Много по-добре.

— Гладен ли си? Има още малко заешко от вчера. Може би и малко царевица.

Бранд поклати глава.

— Ти го изяж. Знам, че двете със Савана не ядете, за да има за мене.

Колко е чувствителен, помисли Еме и го прегърна още по-силно. Наистина бе изключително дете. Ник Дръмънд може и да е негодник, но синът му беше всичко, което една майка можеше да си пожелае.

Ник Дръмънд.

Заедно с името в паметта й нахлуха спомени. Надяваше се Ник да е щастлив с Реджина Блекуел, защото тя знаеше, че такава красива и решителна жена като Реджина много лесно ще убеди Ник, че бракът с нея е точно това, което му е необходимо. А тя, Еме, без малко щеше да стане жертва на лъжите на Ник. Не че съжаляваше, че го спаси от бойното поле. Той беше бащата на сина й, в края на краищата. Но тя се опита да се убеди, че само поради тази причина е рискувала живота си, за да го спаси.

Докато Еме лежеше до Бранд, слушайки хриптящото му дишане и мислейки за мъжа, който го беше създал, Савана се размърда на стола си и с мъка успя да се изправи. Студът и влагата пронизваха болните й стави, лекарството отдавна беше свършило. Стомахът й се бунтуваше, но тя не му обърна внимание. Вече беше свикнала с празнотата в него. Еме я чу. Вече не можеше да крие факта, че тримата бавно умираха от глад.

— Страхувам се, че не е останала много храна — каза тихо тя, стараейки се да не събуди Бранд.

Детето най-накрая се беше унесло в неспокоен сън.

— Не съм гладна, миличка — излъга Савана. — Мисля, че ще има достатъчно за Бранд, когато се събуди.

Еме се измъкна полека от леглото и двете със Савана започнаха да ровят в кошницата с припаси.

— Скоро трябва да предприемем нещо, Савана. Не можем да продължаваме така. И ти, и Бранд имате нужда от лекарства, а ако не намерим скоро храна, тримата ще умрем от глад. Сега сме по-зле, отколкото преди Ник…

Тя млъкна изведнъж. Защо трябваше Ник постоянно да е в мислите й? Защо не можеше да приеме факта, че Ник Дръмънд е излязъл завинаги от живота им?

— Има още малко патрони. Ще ида на лов, като спре да вали. Може да имам късмет и да донеса някой тлъст заек. За Бранд ще бъде хубаво да хапне силен бульон.

— Заекът няма да стигне за много време, знаеш го — каза сърдито Еме. — Знаеше, че няма право да й се кара, но не можа да се въздържи. Не беше честно тя и семейството й да гладуват, докато други на север се наслаждават на обилна храна пред топло огнище. Техните войници бяха опустошили имението й и вече нищо нямаше да бъде като преди.

Ник беше янки.

Тя го мразеше, мразеше и онези като него заради неправдата, която бяха причинили на южняците.

Савана не отговори нищо на гневните й забележки. Знаеше, че Еме е права, че е въпрос на време да умрат от глад. Тъжното беше, че не виждаше изход.

— Знам, дете, знам.

— Няма да стоя така и да гледам как близките ми умират! — изсъска Еме така ядосано и решително, че Савана се ококори.

Тя много добре познаваше темпераментната природа на Еме и само безпомощно я беше наблюдавала при моментните й изблици. Не можа да я спре първия път, когато се хвърли с главата надолу в опасната професия на комарджийка, страхуваше се, че и сега няма да може да повлияе на решението й.

— Отивам в Атланта.

— За какво? Там има само изгорели къщи и янки.

— Ще намеря работа.

— Работа? Каква работа? В Атланта не е останала жива душа, само янки и няколко… — Тя спря, погледна към Бранд изшептя в ухото на Еме: — Нали знаеш, там, дето жените правят удоволствие на мъжете. И сигурна съм, че старата ни кранта няма да стигне до града.

— Ще стигне, Савана, ще стигне. Ако не, ще отида дотам пеша. Няма да допусна синът ми да умре от глад. Няма! Не се опитвай да ме разубеждаваш, вече съм го решила. Ще тръгна, щом времето се проясни. В Атланта рядко вали много по това време, пътуването няма да е трудно.