Джак Керуак - Бродягите на Дхарма

Тя се изви право в поточето Лайтнинг, дъжд и сняг валяха едновременно, езерото, една миля по-надолу, беше побеляло като мляко, беше страшно налудничаво. Излязох навън и неочаквано, изкачвайки се нагоре по склона, сянката ми бе обгърната от дъгата, чудно тайнство, от което ми се прииска да се моля. „О, Рей, твоят живот е като дъждовна капка в безбрежния океан на вечното пробуждане. Изхвърли всички грижи. Пиши на Джефи за това.“ Бурята отмина така ненадейно, както се появи, и проблясващото в късния следобед езеро ме заслепи. Късният следобед, дрехите ми съхнеха върху скалите. Късният следобед, студът щипеше голия ми гръб, докато пълнех кофата с лопати сняг, застанал върху преспа на върха на света. Късният следобед, безбрежните простори си бяха все същите, но аз се бях променил. Медитирах в топлия розов полумрак под непълната жълта августовска луна. Когато над планините изтрещяваше гръмотевица, тя ми напомняше за упоритата любов на майка ми. „Гръмотевици и сняг, срещнахме се пак!“, си пеех. Внезапно заваля проливен есенен дъжд, излива се цяла нощ, миейки безспир милиони акри с Бо-дървета, а хилядолетните плъхове на тавана ми мъдро спяха.

Сутрин се пробуждах с натрапчивото чувство за приближаващата се есен и за скорошното ми слизане, денем буйни ветрове носеха по небето луднали облаци, по обед всичко потъваше в златиста мараня. Нощем пиех горещо какао и пеех край печката. Зовях Хан Шан в утринната мъгла, отвръщаше ми тишината. Извиквах:

— Дипанкара ме напъти с мълчанието си.

Мъглата се носеше край мен, затварях очи, чуваше се пращенето на горящите дърва.

— Ууу! — извиквах и една птичка, чудно закрепила се на върха на елата, само помръдваше с опашка; после отлетяваше и далечината потъваше в ослепителна белота. Диви тъмни нощи с признаци за мечешко присъствие: долу в помийната яма стари консерви с вкиснало кондензирано мляко бяха нахапани и разкъсани от мощни лапи: мечката Авалокитешвара. Буйни ледени мъгли, в които се разтваряха страховити дупки. Върху календара отбелязах петдесет и петия ден.

Косата ми беше дълга, очите ми блестяха ясносини в огледалото, кожата ми беше потъмняла и свежа. Отново цяла нощ виеха хали и се изливаше пороен есенен дъжд, но свил се в топлия чувал, аз сънувах как извършвам дълги преходи из планината, сутринта дойде мразовита, силни ветрове диплеха мъглите и гонеха облаците по небето, от време на време проблясваха слънчеви лъчи, по склона се белееха стари преспи и в огъня пращяха три големи цепеници, когато с радост чух по радиото гласа на Бърни Байерс, съобщаващ на всички съгледвачи да слизат още същия ден. Сезонът беше приключил. Закрачих с чаша кафе в ръката по ветровитата поляна, пеейки си: „Катеричка рунтавелка тичка през тревата.“ Тя беше там, моята катеричка, седеше изправена върху скалата в ясната и хладна слънчева утрин, хванала в лапичките си зрънце овес, и ме гледаше ококорено; хапна го и побягна, тази щура малка господарка на местността. Привечер от север заприижда огромна маса от облаци.

— Бъррр — казах.

После запях:

— Да, моя беше тя! — имайки предвид бараката ми това лято и как вятърът не успя да я отнесе. — Минава, да, да, този, който през всичко минава!

Шестдесет залеза видях да се претъркулват от този стръмен склон. Визията на безкрайната свобода беше в мен завинаги. Катеричката се шмугна между скалите и оттам излетя пеперуда. Беше толкова просто. Птички щастливо прелитаха над бараката; цялата земя, чак до горите около миля по-надолу, беше осеяна за тях със сладки боровинки. За последен път отидох при малката колибка, построена на самия ръб на стръмната клисура на Лайтнинг. Тук сядах всеки ден и независимо дали се стелеше мъгла, грееше слънце, светеше луната или беше непрогледен мрак, винаги виждах извитите чепати дръвчета, които сякаш изникваха от отвесната скала.

И неочаквано ми се стори, че там видях онзи невероятен дребен китайски скитник с тайнствената усмивка върху забуленото му в мъгла лице. Това не беше онзи Джефи с раницата, заниманията с будизъм и големите щури купони в Кор ге Мадера, там стоеше безмълвен другият по-истински Джефи от моя сън. „Изчезвайте, крадци на мисълта!“, се понесе викът му надолу по урвите на невероятните каскади. Това беше Джефи, който ме посъветва да дойда тук, и сега, въпреки че беше отдалечен на седем хиляди мили и вероятно в момента чуваше звънчето за медитация (малко звънче, каквото по-късно изпрати като подарък по пощата на майка ми просто защото ми беше майка и искаше да я зарадва), сякаш беше сред старите чепати скални дървета на Самота и ме приветстваше.