Джак Керуак - Бродягите на Дхарма

Бърни беше на около шестдесет и пет и говореше много бащински за Джефи. Някои от другите хлапета също си го спомняха и се чудеха защо не се е върнал. Същата вечер се навършваха четиридесет години от постъпването на Бърни в Горската служба и колегите му решиха да му подарят нов кожен колан. Старият Бърни постоянно си имаше проблеми с коланите и по това време се препасваше с някаква връв. И така, той си сложи новата придобивка, каза нещо забавно от рода на това, че не е хубаво да яде толкова много, и всички се развеселиха и го аплодираха. Помислих си, че двамата с Джефи сигурно са най-свестните мъже, работили някога в този край.

След занятията в Пожарникарското училище аз тръгвах да се разхождам из възвишенията зад Горското управление или просто сядах край буйните води на Скагит с лула в устата и бутилка вино между кръстосаните си крака и така прекарвах следобедите, а също и лунните нощи, докато другите хлапета ходеха да пият бира по местните забави. Реката Скагит препускаше през Марбълмаунт като бистър зелен поток от разтопени снегове; високо горе гигантските борове на Северозапада тънеха в мъгла; а още по-нататък облаците летяха през планинските върхове и слънчевите лъчи едва-едва си пробиваха път през тях. Стремителните бистри струи под краката ми бяха рожба на тези безмълвни планини. Слънцето огряваше разпенените води, заклещилите се дънери едва устояваха на течението. Птици извършваха разузнавателни полети над реката и дебнеха спотайващите се в дълбините риби, които от време на време ненадейно изскачаха над повърхността, извиваха гърбовете си и отново плясваха вътре, а струята заличаваше следите им и всичко потичаше постарому. Дънери и пънове се носеха надолу с около четиридесет километра в час. Установих, че ако се опитам да преплувам през тази не толкова широката река, ще изляза на отсрещния бряг около осемстотин метра по-надолу. Това беше приказна местност, това беше празнотата на златната вечност, ухания на мъх, дървета и кал извикваха у мен тайнствени видения и все пак от всичко наоколо, от обраслите с дървета склонове, от танцуващите слънчеви лъчи лъхаше спокойствие и нетленност. Когато вдигах нагоре очи, ми се струваше, че облаците приличат на лица на пустинници. Клоните на боровете щастливо се миеха във водите. Доволни изглеждаха и забулените в сива мъгла дървета по високите склонове. Поклащащите се от северозападния вятър и огрени от слънцето листа изглеждаха създадени за наслади. Непроходимите снегове по високите хоризонти сякаш бяха изпаднали в сладка дрямка. Наоколо цареше някаква нетленна чувственост на свобода, надхвърляща пределите на истината, отиваща отвъд ефимерната й синева. „Планините са могъщи, търпеливи Буди“, казах аз на глас и отпих от бутилката. Беше хладно, но когато слънцето се показа, пънът, върху който бях седнал, се нагря като пещ. Когато през нощта се върнах отново тук, светът под лунната светлина ми се стори като някакъв сън, като привидение, като халюцинация, като загадка, като чезнеща омая, като просветление.

Накрая дойде време да се стягам за път. Купих на кредит провизии за четиридесет и пет долара от малката местна бакалия, натоварихме ги с мулетаря Хепи в камиона и потеглихме по поречието на реката към язовира „Диабло“. С изкачването ни нагоре Скагит ставаше все по-тясна и все повече заприличваше на буйна планинска река, докато накрая представляваше просто необуздана струя, която диво се премяташе по скалите и жадно поглъщаше малките поточета, които се вливаха в нея от гъсто обраслите й с борове брегове. Водите й са препречени с бент при язовира „Нюхейлъм“, а по-нагоре и при язовира „Диабло“, като връзката между двата се осъществява чрез гигантски питсбъргски лифт. По тези места през деветдесетте години на миналия век е имало треска за злато, златотърсачите прокарали железопътна линия през масивните скали на дефилето, свързващо Нюхейлъм и местността, където сега се намира най-високият язовир, Рос, и незаконно си поделили на участъци потоците Руби, Гренит и Каньон, без някога да платят за това. Във всеки случай сега по-голямата част от тази линия беше под водата. През 1919 избухнал огромен пожар по горното течение на Скагит и в цялата област около върха Самота, всичко изгоряло, като огнената стихия бушувала в продължение на два месеца и покрила небето на Северен Вашингтон и Британска Колумбия с облаци от дим, които закрили слънцето. Правителството се опитало да го потуши, като изпратило хиляда души, снабдени с еластични въжета, които три седмици си проправяли път от лагера Марбълмаунт, но едва есенните дъждове потушили пламъците, а обгорелите дънери, както ми казаха, все още стърчали по върха и в някои долини. Оттук идваше и името на върха: Самота.