Джак Керуак - Бродягите на Дхарма

Веднага отидох в един хубав и чист евтин хотел на име „Стивънс“, наех стая за долар и седемдесет и пет цента, взех гореща вана и спах дълго, а на сутринта се избръснах, тръгнах по Първо авеню и случайно попаднах на всевъзможни магазини „Гудуил“, предлагащи чудесни пуловери и червено бельо, закусих обилно и пих кафе за пет цента в претъпкания утринен пазар, а над мен облаците се носеха леко по синьото небе и водите на Пъджит Саунд блещукаха и се плискаха под старите кейове. Намирах се в същинския Северозапад. По обед напуснах хотела, след като щастливо подредих в раницата новите вълнени чорапи, носните кърпички и всичко останало, отидох пеша до намиращото се на няколко мили от града шосе 99 и хванах няколко стопа за кратки разстояния.

Сега вече на северния хоризонт започнаха да се появяват Каскадите — невероятни зъбери, насечени скални маси и покрити със сняг грамади, гледка, достатъчна, за да ти се свие гърлото. Пътят минаваше през приказно плодородните долини на Стилакуамиш и Скагит — богати земи, осеяни с ферми и пасящи край тях крави, на фона на чудовищните снежни масиви. Колкото по на север отивах, толкова по-голяма ставаше планината, докато накрая започнах да се страхувам. Качи ме някакъв тип, който имаше вид на любезен очилат адвокат, каращ скромна кола, но се оказа, че е известният шампион по спортен автомобилизъм Бат Линдстрьом, а скромната му кола имаше двигател, позволяващ й да развива двеста и седемдесет километра в час. Той ми го демонстрира, като я форсира, за да чуя мощния й рев, докато чакахме на един червен светофар. После ме качи един дървар, който каза, че познава съгледвачите, при които отивах.

— По-плодовита от долината на Скагит е само долината на Нил — каза той.

Той ме остави при шосе I-G, тесен път, който се отбиваше от 17-А и се виеше нагоре към сърцето на планината и всъщност свършваше като черен път без изход при язовира „Диабло“. Сега вече наистина бях навлязъл в района на планината. Хората, които ме качваха, бяха все дървари, търсачи на уран или фермери, минах през последния голям град на скагитската долина, Седро Уули, местен селскостопански пазарен център, а след него пътят започна да става все по-тесен и да се вие все по-нагоре сред скалите, а река Скагит, потънала в спокоен унес сред ливадите, когато я пресякохме при шосе 99, сега представляваше същински буен поток от разтопен лед, носещ се бясно между тесните, кални и осеяни с дънери брегове. От двете страни на пътя започнаха да се появяват стръмни скали. Самите покрити със сняг планини се бяха скрили от погледа ми, вече не ги виждах, но затова пък все по-ясно ги усещах.

В една опушена кръчма зад бара седеше грохнал старец, който с мъка се раздвижи, за да ми донесе бира. Помислих си: „По-добре да умра в някоя ледена пещера, отколкото във вечния следобед на подобно прашно местенце.“ Американец със съпруга японка ме оставиха пред една бакалия в Соук, а оттам за заключителната част от пътуването ме качи някакъв шантав подпийнал скагитски каубой с мургава кожа, дълги бакенбарди и китара, който взимаше с бясна скорост завоите и спря сред облаци от прах пред горското управление за планината Марбъл, и ето че пристигнах.

Началникът седеше отпред и ни наблюдаваше.

— Ти ли си Смит?

— Да.

— Този твой приятел ли е?

— Не, само ме докара.

— За какъв се мисли, че кара с превишена скорост върху държавна собственост.

Преглътнах, вече не бях свободен бхикшу. Не и до другата седмица, когато щях да се усамотя в моята планина. Трябваше да прекарам цяла седмица в Пожарникарското училище сред множество хлапетии, раздадоха ни каски, които всички носеха, както си му е редът, а само аз леко килната, копаехме противопожарни траншеи, сечахме дървета или гасяхме малки учебни пожари и се запознах с легендарния съгледвач и бивш дървосекач Бърни Байерс, „дърваря“, когото Джефи вечно имитираше с онзи мощен и дълбок забавен глас.

Двамата с него седяхме в камиона му в гората и си говорехме за Джефи.

— Много жалко, че Джефи не дойде тази година. Той беше най-добрият съгледвач, когото някога сме имали, и, за бога, той е най-кадърният работник по планинските пътища, когото съм срещал. Просто изгаряше от желание да се катери и беше дяволски жизнен, не познавам по-свестен тип. И не се страхуваше от никого, и казваше всичко както си е. Това харесвам аз, защото ако дойде време, когато човек няма да може да казва това, което иска, сигурно ще се кача горе в планината и ще доизживея дните си под някой навес. Едно нещо съм сигурен, където и да прекара живота си, на каквато и възраст да стане, Джефи винаги ще се забавлява.