Джак Керуак - Бродягите на Дхарма

Сутринта пред мен се разкриха величествените очертания на планината Каскади, най-северната част на която беше моята планина, разположена в периферията на Канада, четиристотин мили на север. Утринното поточе беше мътно заради дъскорезницата от другата страна на шосето. Измих се в него и потеглих, след като изрекох кратка молитва, прехвърляйки в ръце броеницата, която Джефи ми беше подарил в лагера под Матерхорн: „Поклон пред празнотата на божественото Буда-мънисто.“

Веднага щом излязох на празното шосе, ме взеха двама млади здравеняци мексиканци, които ме откараха до предградията на Джанкшън Сити, там пих кафе, после изминах пеша две мили до едно наглед приятно крайпътно ресторантче, хапнах палачинки и отново тръгнах, като вървях отстрани на пътя, заклещен между скалите и префучаващите коли, и тъкмо вече се чудех как въобще ще се добера до Портланд, какво ли остава до Сиатъл, ме качи забавен светлокос бояджия с изпръскани обувки и четири кутии студена бира, които значително се увеличиха, след като спряхме до едно крайпътно заведение, и скоро вече се движехме през задимения, заобиколен от покрити с борове хребети Портланд, и пресичахме безкрайно дългите му мостове, чиито подвижни части се вдигаха след нас, за да пропуснат разни шлепове с кранове. От центъра на града хванах автобус за двадесет и пет цента до Ванкувър, Вашингтон, там хапнах един хамбургер и излязох на шосе 99, където ме качи приятен млад оклахомски бодхисатва с мустаци и един бъбрек.

— Страшно се радвам, че те качих — каза той. — Сега ще има с кого да си приказвам.

Навсякъде, където спирахме да пием кафе, той играеше с адска сериозност на машините за флипер и също така качи всички стопаджии, които срещнахме по пътя, а това бяха първо един едър оуки 26 26 Странстващ селскостопански работник. от Алабама с невероятно провлачен говор, а после някакъв шантав моряк от Монтана, който през цялото време бълваше някакви налудничави умнотии, та цялата тази група се изстреляхме със сто и двадесет километра в час право в Олимпия, Вашингтон, а после по виещите се горски пътища на полуостров Олимпик стигнахме до военноморската база при Бремертън, Вашингтон, откъдето до Сиатъл ме делеше единствено четиридесет и петцентов рейс с ферибота!

Сбогувахме се с останалите и двамата с алабамския бродяга се качихме на ферибота. Благодарен на невероятно добрия си късмет по пътя, аз платих и неговата такса и дори му напълних шепите с фъстъци и стафиди, а той ги погълна така лакомо, че му дадох също салам и сирене.

После, докато спътникът ми седеше в залата за пасажери, а фериботът вече напускаше пристанището под ръмящия студен дъждец, аз отидох на горната палуба, за да се насладя на Пъджит Саунд. Имахме един час път до пристанището на Сиатъл, намерих четвъртинка водка, мушната между перилата и закрита със списание „Тайм“, и съвсем небрежно я пресуших, после отворих раницата, извадих топлия си пуловер, облякох го под шушляка и закрачих нагоре-надолу по студената, забулена в мъгла палуба, съвсем сам в някакво диво и лирично настроение. И неочаквано разбрах, че Северозападът е много по-велико местенце от смътната представа, която си бях изградил за него от думите на Джефи. Това бяха огромни пространства, покрити с невероятни планини, закрили целия хоризонт и забили върхове в бухналите облаци, планините Олимп и Бейкър представляваха гигантска оранжева ивица, впила се в тъмните небеса, които, бях сигурен, водеха към Хокайдо, Сибир и всяка друга безумна пустош на тази земя. Сгуших се до кабинката на мостика и чух вътре капитана и кормчията да разговарят в стил Марк Твен. В сгъстилата се вечерна мъгла големи червени неонови букви пред нас гласяха:

И неочаквано всичко, което Джефи някога ми беше разказвал за Сиатъл, започна да се просмуква в мен като студен дъжд, вече можех да го видя и усетя, а не само да си го представям. Мястото беше точно такова, каквото ми го описваше той: влажно, необятно, гористо, планинско, студено, ободряващо и предизвикателно. Фериботът акостира на кея при булевард „Аляска“ и веднага видях тотемните стълбове, изложени в разни стари магазинчета, и прастария локомотив в стил 1880-а с дремещи огняри, който пухтеше нагоре-надолу край брега като в някакъв мой сън — старият американски локомотив на Кейси Джоунс, единственият толкова стар, който някога съм виждал, ако не броим уестърните, работеше в пълна изправност и дърпаше вагоните си в задимения мрак на вълшебния град.