Джак Керуак - Бродягите на Дхарма

— Човече — каза забавният стар Хепи, мулетарят, който все още носеше старата си провиснала каубойска шапка от някогашните си дни в Уайоминг, сам си свиваше цигарите и постоянно разказваше анекдоти, — гледай само да не станеш като онова хлапе, дето беше горе преди няколко години, качих го аз там, а то се оказа най-големият новак, когото някога съм виждал, настаних го в бараката и то се опита да си изпържи яйце, строши го, но пропусна и тигана, и печката и го пльосна върху крака си, не можеше дори да се изкъка без придружител, а когато си тръгнах и му казах да не си дава много зор, копелдакът ми отвърна: „Да, сър, да, сър.“

— О, това не ме безпокои, искам единствено да съм сам там горе това лято.

— Сега казваш така, но много скоро ще запееш друга песен. Всички се правят на много смели. Но скоро започват да си говорят сами. И това не е толкова лошо, лошото е, когато започнеш да си отговаряш, синко.

Старият Хепи мина с кервана от мулета по пътеката през дефилето, докато аз стигнах с корабче от „Диабло“ до Рос, там пред мен се разкри необятна, умопомрачителна гледка, Националният планински резерват „Бейкър“ обгръщаше във величествена панорама езерото Рос, чиито блестящи води се простираха чак до Канада. Тук плавателните съдове на Горската служба бяха завързани на известно разстояние от стръмния, обрасъл с борове бряг. Нощем беше трудно да се спи на тях, койките им се люлееха при всяко поклащане на корабчето, а плисъкът на вълните в корпуса не ми даваше да заспя.

Тази нощ имаше пълнолуние и ясният светъл диск танцуваше по водата. Един от съгледвачите каза:

— Луната е точно над планината, в такива нощи винаги си представям, че виждам силует на койот.

Накрая дойде сивият дъждовен ден на моето тръгване към Самота. Началникът на съгледвачите беше с нас, щяхме да поемем тримата, яздейки на коне, но изливащият се порой не предвещаваше нищо добро.

— Човече, трябваше да добавиш и два литра бренди към списъка с продуктите, като свие студ там горе, ще ти потрябва — каза Хепи, обърнал към мен големия си червен нос.

Стояхме до преградата за добитъка, Хепи завързваше торби с храна на вратовете на животните и те дъвчеха, без да обръщат внимание на дъжда. Корабчето стигна до дървения шлюз, мина през него и продължи под надвисналите над нас гигантски възвишения Сауърдоу и Руби. Вълните се разбиваха в корпуса и ни посипаха с пръски. Влязохме в кабинката на капитана, той беше сварил кафе. Елите, които едва се различаваха по стръмния бряг на езерото, приличаха на изправили се в мъглата призраци. Това беше истинският суров и горчив лик на Северозапада.

— Къде е Самотен? — попитах.

— Ще го видиш чак когато вече си на самия него — каза Хепи, — а тогава няма много да ти хареса. Сега там се извива снежна буря. Човече, сигурен ли си, че не си мушнал някъде из раницата си бутилчица бренди?

Вече бяхме пресушили литър боровинково вино, което той беше купил в Марбълмаунт.

— Хепи, когато септември сляза от планината, ще ти купя литър уиски.

Щеше да ми бъде заплатен добре тъй желаният от мен престой в планината.

— Да не забравиш какво си обещал.

Джефи ми беше разказвал много за Хепи Денка, както го наричаха. Той беше добър човек; двамата с Бърни Байерс бяха най-свестните ветерани наоколо. Познаваха планината, познаваха и животните си и също така нямаха амбиции да стават горски инспектори.

Хепи също си спомняше за Джефи с тъга.

— Това момче знаеше страшно много забавни песнички и разни други такива нещица. И с какъв мерак само ходеше да прокарва пътеки. Едно време в Сиатъл си имаше приятелка китайка, виждал съм я в хотелската му стая, казвам ти, тоя тип беше голяма работа с жените.

Чувах как Джефи пее весели песнички с китарата си, докато вятърът виеше около шлепа и сивите вълни плискаха в прозорците на капитанската кабинка.

„Това е неговото езеро, а това са неговите планини“, си помислих и ми се прииска Джефи да е тук, за да ме види как правя това, което той искаше.

След два часа акостирахме до стръмния, обрасъл с дървета бряг, осем мили по-нагоре по езерото, скочихме на сушата, завързахме шлепа за някакви стари пънове и Хепи шляпна първото муле, то се втурна с разположения от двете страни на гърба му товар, щурмува хлъзгавия бряг, забоксува с копита и едва не падна в езерото с всичките ми провизии, но успя и потропвайки, се отдалечи в мъглата да чака на пътеката своя господар. После слязоха на брега и останалите мулета с батериите и различните съоръжения и накрая се подредихме: Хепи застана върху коня си начело, зад него бях аз на кобилата Мейбъл, а зад мен Уоли, помощник-началникът на съгледвачите.