Джак Керуак - Бродягите на Дхарма

— Нищо не може да се сравни с едно силно кафе, тук горе човек има нужда от кафе, което да кара косите му да се изправят.

Погледнах през прозореца: мъгла.

— На каква височина сме?

— Две хиляди метра.

— Как бих могъл да видя, ако има пожар? Та наоколо се вижда само мъгла.

— Не се тревожи, след няколко дни вятърът ще я отвее и тогава ще можеш да виждаш на стотици мили във всички посоки.

Аз не повярвах. Спомних си как Хан Шан говореше за мъглата над Студената планина, която никога не се разпръсквала; започвах да оценявам куража му. Тримата излязохме навън, известно време нагласяхме ветромера и оправяхме разни други неща, после Хепи влезе и започна да приготвя вечерята, като забърка в тигана на печката яйца и една консерва. Пихме силно кафе и хапнахме обилно. Уоли разопакова радиопредавателя и се свърза с езерото Рос. После двамата легнаха да спят в спалните си чували на пода, а аз се мушнах в моя върху влажното легло.

На сутринта все още имаше мъгла и духаше вятър. Те приготвиха животните за път и преди да тръгнат, Уоли се обърна и ме попита:

— Е, все още ли харесваш Самота?

А Хепи добави:

— И не забравяй това, дето ти казах за отговарянето на собствените си въпроси. А ако някога ти се привиди кръчма, просто си затвори очите.

Вятърът виеше около бараката, докато те се отдалечаваха в мъглата между чепатите самотни дървета и много скоро се скриха от погледа ми, а аз останах сам на Самота, както ми се струваше, завинаги. Сигурен бях, че нямаше да се измъкна жив оттук. Опитвах се да видя планината, но само случайни дупки в носещите се мъгли ми разкриваха далечни и неясни контури. Отказах се, влязох вътре и прекарах останалата част на деня в оправяне на бъркотията.

През нощта си облякох топли дрехи, сложих отгоре шушляка, а върху него пончото и излязох да медитирам върху забуления в мъгли връх на света. Тук действително се беше спуснал Великият Облак на Истината, Дхармамега, висшата цел. В десет се показа първата звезда и неочаквано бялата пелена леко се разтвори и ми се стори, че видях планината — безмерни издължени тъмни форми над самия мен, абсолютно черни и с белеещ се по върха сняг, внезапно толкова близки, че почти подскочих. В единадесет далеч на север над Канада заблестя Вечерницата и ми се стори, че зад мъглата различавам оранжевата ивица на залеза, но всички тези мисли бяха прогонени от ума ми от дращенето на цяла сюрия плъхове по вратата на мазето. По тавана малки лъскави мишлета препускаха с черните си крачета сред овес, зърна ориз и всевъзможни стари съоръжения, оставени там от цяла генерация разсипници. „Уф, помислих си, дали ще свикна с всичко това? И ако не, как бих могъл да си тръгна?“ Единственото нещо, което можех да направя, беше да си легна и да завра глава в мекия спален чувал.

Посред нощ, очевидно в просъница, съм пооткрехнал леко очите си и неочаквано се събудих с изправена коса, току-що бях видял огромно черно чудовище, изправило се пред прозореца ми, погледнах отново, над него имаше звезда — това беше планината Хозомийн, издигаща се далече към Канада, беше се привела над колибата и надзърташе вътре. Мъглата се беше разпръснала и навън беше чудна звездна нощ. Каква планина! Имаше същата онази непогрешима форма на вещерска кула, която Джефи й беше предал в своята рисунка, закачена на стената от зебло в обсипаната с цветя барака в Корте Мадера. Около нея се виеше скален път, който се изкачваше спираловидно все по-нагоре и по-нагоре до самия й връх, където към необята се извисяваше истинска вещерска кула. Хозомийн, Хозомийн, най-мрачната планина, която някога съм виждал, но и най-красивата, както веднага се убедих, съзирайки как Северното сияние отразява зад нея ледения блясък на далечния Северен полюс.

Ууу, когато на сутринта се събудих, слънцето грееше върху ясното синьо небе, излязох на планинската поляна и пред мен се разкри всичко, за което ми беше говорил Джефи: стотици мили, покрити с ослепителни заснежени скали, девствени езера и високи гори, а под тях като земен покров се простираше, море от дантелени облаци, което се разливаше докъдето стигаше поглед във всички посоки и изпълваше с пяната си долините; т.нар. ниска облачност от височината на моите две хиляди метра беше далече под краката ми. Сварих си кафе на печката, излязох отново и седнах на стъпалцата пред хижата да сгрея под жарещото слънце просмуканите си от влага кости. Подвикнах „Ти-и, ти-и“ на един голям рунтав заек и той спокойно се спря за миг близо до мен, загледан в морето от облаци. Изпържих си бекон с яйца, изкопах помийна яма стотина метра надолу по пътеката, събрах дърва, мислено прокарах граници през територията си с далекогледа и дадох на чудните върхове и клисури имената, които Джефи често ми повтаряше: планината Джек, Монт Терър, Монт Фюри, Монт Челинджър, Монт Диспеър, Голдън Хорн, Сауърдоу, връх Крейтър, Руби, Монт Бейкър, простираща се безкрайна на запад, планината Джакес, връх Круукт Там, и приказните имена на потоците: Трий Фулс, Синъмън, Трабъл, Лайтнинг и Фрийзаут. И всичко това беше мое, нито едни други човешки очи на този свят не виждаха тази безбрежна циклорамна вселена. Гледката ме изпълни с неимоверно чувство за приказност, което не ме напусна през цялото лято и дори все повече се засилваше, особено когато стоях изправен на глава, за да се раздвижи кръвта ми на самия връх, подложил под главата си чувал от зебло, и тогава планините приличаха на малки мехурчета, висящи надолу с главата в празното пространство. Всъщност аз осъзнавах, че и те като мен са надолу с главата! Нищо не можеше да скрие факта, че гравитацията ни удържаше, макар и надолу с главата, към повърхността на Земното кълбо в безкрайното празно пространство. И неочаквано осъзнах, че съм абсолютно сам и не ми остава нищо друго, освен да се храня, да си почивам и да се забавлявам, и никой нямаше да ми попречи да го направя. Малките цветчета растяха навсякъде около скалите, без да искат разрешение от никого, смятах да постъпя като тях.