Джак Керуак - Бродягите на Дхарма

Единствените ми задължения бяха да следя на хоризонта да не се появи дим, да поддържам връзка по радиопредавателя и да премитам пода. Предавателят не ми създаваше голяма грижа; в околността все още не беше избухнал пожар, за да трябва да се свързвам с когото и да е, а и не вземах участие в бъбренето между съгледвачите. Бяха ми спуснали с парашут две батерии за него, но старите все още вършеха работа.

Една нощ по време на медитацията ми се яви Авалокитешвара, Чуващия и Отговарящ на молитви, и ми каза: „Ти си упълномощен да напомняш на хората, че са напълно свободни“, аз положих ръка на гърдите си, за да напомня първо на самия себе си, изпълни ме радост и извиках: „Та“, отворих очи и видях падаща звезда. Неизброимите светове на Млечния път, неизброимите му думи. Сипвах си супата в скромни мънички панички и така ми се услаждаше много повече, отколкото ако беше в някоя огромна купа… старата супа на Джефи от грах и бекон. Всеки следобед дремвах по два часа, а като се събуждах, се оглеждах наоколо и осъзнавах, че „нищо такова не съществува“. Светът висеше надолу с главата в океана на безкрайното пространство с всички онези хора, насядали в кината и гледащи филми някъде там долу, където щях да се върна… Една привечер се разхождах по поляната пред бараката и си пеех „Малките часове“, но когато стигнах до думите „когато целият свят е дълбоко заспал“, очите ми се напълниха със сълзи.

— Добре, свят — казах. — Ще те обичам.

Нощем се сгушвах щастлив в топлия спален чувал върху старото дървено легло, виждах в тъмнината осветените ми от луната дрехи и масата и си мислех: „Бедният Реймънд, денят му е изпълнен с грижи и печал, мислите му са тъй ефимерни, толкова е тъжно и тежко да се живее“, после заспивах като агънце. Дали не сме паднали ангели, които не искат да повярват, че нищо не е нищо, и за да го разберем, не сме обречени още от рождението си да губим един след друг хората, които обичаме, а накрая и собствения си живот?… Но после отново идваха студените утрини с издигащите се като гигантски пушек облаци от клисурата на Лайтнинг, с все така неутралните лазурни води на езерото долу и неизменните безкрайни висини. О, проскърцващи земни зъби, накъде води всичко, ако не към една сладка, златна вечност, която ще докаже, че всички сме грешни и че самото доказване е безсмислено…

Август накрая дойде с августейша осанка и силни ветрове, които разтърсиха къщичката ми. Направих малинов конфитюр с цвета на рубин при заник слънце. Дивни залези изливаха своето безумие над невероятните чукари в разпененото море от облаци и ги обагряха във всички нюанси на надеждата, чувствах се точно като тях, бляскав и суров отвъд всякакви думи. Навсякъде наоколо се простираха само ужасни ледени полета и разхвърляни преспи сняг; стръкче трева се поклащаше от ветровете на вечността, закрепило се върху една скала. На изток беше сиво; на север — ужасно; на запад — умопомрачаващо, глупци със стоманени мускули, борещи се в дивия мрак; на юг — родната ми мъгла. Планината Джек, тристаметровата й скална шапка се издигаше над площ от стотина футболни игрища, покрита със сняг. Потокът Синъмън беше гнездо на шотландска мъгла. Суровият Голдън Хорн беше навъсена грамада. Газената ми лампа гореше непрекъснато. „Бедна, нежна плът, осъзнах, отговор не съществува.“ Вече не знаех нищо, нищо не ме интересуваше, а и нямаше значение, и неочаквано се почувствах наистина свободен. Настъпиха мразовити утрини, огънят в печката пращеше, цепех дърва с ушанката на главата, мързелувах в бараката и се чувствах чудесно, а склонът тънеше в ледена мъгла. Над планината валеше дъжд и трещяха гръмотевици, а аз четях пред печката списания. Мразовитият въздух се смесваше с дъх на изгорели дърва. Накрая снегът дойде, виещата се бяла пелена заприижда начумерена към мен откъм Хозомийн, изпращайки лъчистите си вестители, в които съзрях ангела на зората, вятърът се засили, тъмни облаци заприиждаха нагоре като от ковачница, Канада беше море от непрогледна мъгла; бурята се стовари с масирана мощна атака, предизвестена от просвирване в кюнците на печката; тя заблъска, за да погълне старото ми синьо небе, по което плуваха златните облаци на мисълта; в далечината се чуваше тътенът от гръмотевици над Канада; от юг прииждаха още по-черни и гъсти облаци, притискайки ни като стоманени клещи; но Хозомийн стоеше гордо изправен и отвръщаше на атаките с мрачно мълчание. И нищо не можеше да накара ярките златисти хоризонти далеч на североизток, където не бушуваше буря, да си сменят местата със Самота. Неочаквано розово-зелена дъга се спусна право надолу към хребета на Старвейшън, на не повече от триста метра от вратата ми, като стрела, като стълб: тя се промуши от оранжевото слънце сред носещите се разбъркани облаци.