Джак Керуак - Бродягите на Дхарма

Сбогувахме се с капитана на шлепа и тъжната подгизнала групичка започна тежкото арктическо изкачване в мъглата и силния дъжд по тесните скалисти пътечки, притиснати между дървета и шубраци, които се търкаха в нас и ни измокряха до кости. Бях завързал найлоновото си пончо около лъка на седлото, но скоро го свалих и го облякох, така че заприличах на забулен монах, яхнал кон. Хепи и Уоли не си сложиха нищо и продължиха да яздят мокри и с наведени глави. Конете от време на време се подхлъзваха на влажните скали. Вървяхме, без да спираме, и се изкачвахме все по-нагоре и по-нагоре, но по едно време стигнахме до препречило пътя дърво, Хепи слезе от коня, взе брадвата и се захвана, ругаейки и потейки се, да изсича с Уоли тясна просека край падналия ствол, а аз бях упълномощен да наглеждам животните, което и сторих по доста приятен начин, като седнах под един храст и си свих цигара. Новата пътека стана много върла и неравна, мулетата се изплашиха и Хепи грубо ми изкрещя:

— Дяволите да го вземат, хвани ги за гривата и ги издърпай горе!

После се изплаши кобилата.

— Докарай я горе! Да не чакаш аз да свърша всичко?

Накрая се измъкнахме и продължихме, скоро гъсталаците свършиха и излязохме на нова височина, където имаше камениста ливада, осеяна със син вълчи боб и червени макове, изпъстрили сивата мъгла с нежните си цветове, а вятърът вече духаше силно и навяваше суграшица.

— Вече сме на хиляда и петстотин метра! — извърна се и извика отпред Хепи, като си свиваше цигара, седнал така удобно на седлото, както не би могъл да седне никъде другаде, а вятърът мачкаше старата му шапка.

Пътеката се виеше все по-нагоре по осеяните с див пирен поляни под ръмящия дъжд, вятърът се усилваше и по едно време Хепи изкрещя:

— Виждаш ли онази голяма канара там горе?

Вдигнах очи и видях точно над нас в мъглата да се извисява огромна сива скала.

— До нея има още около триста метра, макар да ти се струва, че ако се пресегнеш, ще я пипнеш. Когато стигнем там, ще сме вече почти у дома. Ще ни остава още около половин час.

— Сигурен ли си, че не си мушнал някъде някоя мъничка бутилчица бренди, момче? — извика той само след минута.

Беше мокър и скапан, но това не го интересуваше и чувах как пее във вятъра. Скоро вече бяхме над зоната на горите, поляните отстъпиха място на страховити зъбери и не след дълго земята от двете ни страни се покри със сняг, конете бавно престъпваха в лапавицата и оставяха след себе си воднисти следи, вече бяхме в сърцето на планината. Накъдето и да погледнеш, се виждаше само сняг и стелещи се мъгли. Ако денят беше ясен, щях да мога да видя бездънните бездни, край които се изкачваше пътеката, и щях да се изплаша конят ми да не се подхлъзне; но сега виждах единствено смътните очертания на гористи върхове далеч долу под нас, които приличаха на малки тревисти хълмчета. „О, Джефи, помислих си, а ти сега се носиш спокойно през океана в топлата си каюта и пишеш писма на Сайки, Шон и Кристин.“

Снегът стана по-дълбок, суграшица зашиба зачервените ни премръзнали лица и накрая Хепи изкрещя отпред: освободила от част от товара, и покорно ме последва. Все пак на гърба й остана немалко количество багаж.

— Ето я! — изкрещя Хепи и в носещата се гъста мъгла видях пред себе си чудновата малка хижа със заострен китайски покрив, издигната на върха на гола скала сред морени и малки ели и заобиколена от снежни преспи и петна влажна трева, изпъстрена с малки цветчета.

Преглътнах. Беше прекалено мрачно и потискащо, за да ми хареса.

— Нима това ще бъде моят дом и място за отмора през лятото?

Стигнахме до дървения обор, построен от някакъв съгледвач през тридесетте, завързахме, животните и свалихме багажа. Хепи отиде при бараката, махна капака пред вратата, извади ключовете и я отвори, пред нас се разкри тъжна картина: сив разкалян под, петна от влага по стените, неприветливо дървено легло с пружина от въжета (за да не привлича светкавиците), дебел слой прах по прозорците и на всичкото отгоре по пода бяха разхвърляни в безпорядък накъсани и изгриза ни от мишки списания, парчета храна и хиляди малки черни миши изпражнения.

— Е — каза Уоли, разкривайки дългите си зъби, — ще ти трябва доста време, за да оправиш тази бъркотия, а? Захващай се веднага да разкараш всички тези стари консерви от полицата и после забърши мръсотията по нея с насапунисан влажен парцал.

Както и направих, а и трябваше да направя, защото ми се плащаше.

Но добрият стар Хепи запали огън в тумбестата печка, сложи отгоре съд с вода, изсипа вътре половин бурканче кафе и извика: