Джак Керуак - Бродягите на Дхарма

През следобеда белият дантелен покров над земята се разкъса на места и вече можех да видя езерото Рос, далече долу под мен блестяха лазурните му води, по които плуваха корабчета с летовници, като самите корабчета не се виждаха, а само жалките малки дири, който оставяха по огледалната му повърхност. Виждаха се и отраженията на устремили се към безкрая гигантски борове. В късния следобед лежах върху тревата с цялото това великолепие пред себе си, но малко се отегчих и си помислих: „Там няма нищо, защото мен не ме интересува.“ Тогава скочих и започнах да пея, да танцувам и да си подсвирквам, но дефилето на Лайтнинг беше прекалено голямо за ехо. Зад бараката имаше огромна преспа сняг, която щеше да ми осигури прясна вода за пиене до септември, просто трябваше всеки ден да загребвам по една кофа, да я внасям вътре да се разтопи и ледената напитка беше готова. Бях така щастлив, както не се бях чувствал от години, може би от дете, разумът ми беше бистър, бях намерил своето усамотение.

— Будиам, идам, дидам, дий — пеех си, като се разхождах наоколо и подритвах камъчетата.

Тогава настъпи първият ми залез, беше невероятен. Снегът по планините порозовя, бухналите облаци в далечината приличаха на дарени с божествен блясък древни градове, вятърът свиреше непрекъснато, фиуу, фиуу, от време на време дори бумтеше, блъскайки моя кораб. Луната сякаш беше издала напред брадичката си и тайнствено се усмихваше в бледата синева над чудовищните изпарения, издигащи се от езерото Рос. Остри зъбери изникваха зад склоновете, точно като мрачните планини, които рисувах като дете. Някъде сякаш се провеждаше златен фестивал на радостта. В бележника си записах: „О, аз съм щастлив!“ Във вечерните върхове усетих надежда. Джефи беше прав.

Щом тъмнината обгърна планините и скоро отново щяха да изгреят звездите по нощното небе, а отвратителният Снежен човек да задебне из Хозомийн, аз запалих огън в печката и си изпекох вкусни ръжени кифли и забърках телешко рагу. Силен западен вятър блъскаше бараката, но тя беше укрепена добре със стоманени прътове, излизащи от циментовата плоча, и той не можеше да я отвее. Бях доволен. Всеки път, когато погледнех през прозореца, виждах високопланински ели на фона на покрити със сняг върхове, непрогледни мъгли или миниатюрното набраздено и огряно от луната езеро. Направих си малък букет от вълчи боб и разни други планински цветя и го сложих в чаша за кафе, напълнена с вода. Върхът на планината Джек беше забулен в сребърни облаци. От време на време в далечината проблясваха светкавици и осветяваха невероятните хоризонти. Понякога сутрин се спускаше мъгла и моят хребет, Старвейшън, се скриваше напълно в млечнобялата й пелена.

С настъпването на новата утрин, беше неделя, зората, също като предния ден, разкри гладко море от сияйни облаци около хиляда фута под мен. Всеки път, когато ми ставаше скучно, си свивах нова цигара от кутията „Принц Алберт“; няма нищо по-приятно на света от бавно и с наслада изпушената собственоръчно свита цигара. Крачех из ведрото сребристо безмълвие, с розови хоризонти на запад, а насекомите затаяваха дъх в чест на луната. Но имаше и толкова горещи и ужасни дни, с прехвърчащи летящи мравки и скакалци, като някаква божия напаст, жарки, без облаци и без въздух, че не можех да проумея как на върха на една северна планина може да е такава задуха. По пладне в такива дни единственият звук в света беше симфоничното бръмчене на моите приятели, безбройните насекоми. Но идваше нощта, а с нея и планинската луна, по езерото се плъзваше светлата й пътека, аз излизах и медитирах, седнал на тревата с обърнато на запад лице, искайки ми се да има някакъв Бог: личност над цялата тази безличностна материя. Отивах при голямата преспа, изравях буркана с пурпурното желе и поглеждах през него бялата луна. Усещах как светът се търкаля към луната. Нощем, докато лежах в спалния чувал, идваха елени от горите по-надолу и хрупаха остатъците от храна в металната чиния на двора: самци с големи рога и мили малки еленчета, приличащи на неземни бозайници от някаква друга планета на фона на осветените от луната скали.

После вятърът довяваше от юг разрошени и възторжени ситни капки дъжд и аз си казвах:

— Заваля, да се прибираме.

После добавях:

— Време е за горещо кафе и цигара, момчета — обръщайки се към въображаемите си бхикшу.

Луната скоро се изпълни и наедря и зад Монт Хозомийн се появи северното сияние („Като се вгледаш в празнотата, тя застива още повече“, казва Хан Шан в превода на Джефи); а всъщност аз бях така застинал, че трябваше да размърдам кръстосаните си върху планинската трева крака, и чух звука от копитата на бягащи някъде в далечината елени. Стоейки изправен на глава преди лягане върху тези високи, осветени от луната скали, ясно осъзнавах, че Земята наистина е надолу с главата и че човекът, тази чудата, суетна буболечка, пълна със странни идеи, се разкарва надуто наоколо, също надолу с главата, разбирах също, че човек си спомня как онази мечта за хармоничния Космос, в който да властва разумът, е произлязла от първичната субстанция. Понякога се побърквах, защото нещата не се получаваха, палачинката се накъсваше или се подхлъзвах на снега, като отивах за вода, а веднъж лопатата ми падна долу в дефилето и аз така откачих, че ми идеше да загриза скалите, влязох в бараката, ритнах шкафа и си нараних палеца на крака. Но нека духът да бъде ясен, макар плътта да пощурява, съществуването е прекрасно.