Джак Керуак - Бродягите на Дхарма

— На кораба няма да имам нужда от тях.

С лека тъга си спомних колко сериозен беше винаги Джефи по отношение на храната и ми се прииска всички хора по света да се отнасят към нея със същата сериозност, наместо да дават парите, предназначени за нея, за тъпи ракети, машинарии и експлозиви, с които единствено си трошат главите.

След като хапнах зад някакъв гараж, изминах пеша около миля до един мост над реката Рашън, където висях около три часа в сивия полумрак. Но неочаквано ме взе един фермер с тик на лицето, който пътуваше с жена си и сина си до близкото градче Престън, където един шофьор на камион ми предложи да ме откара чак до Еврика.

— Еврика! — извиках аз.

Той веднага се разприказва.

— Ма’а му стара — каза той, — скучно ми е да пътувам сам, искам да си бъбря с някого през нощта, ако искаш, ще те откарам чак до Кресчънт Сити.

Това беше малко встрани от пътя ми, но беше по на север от Еврика, затова се съгласих. Името му беше Рей Бретън, пропътувахме заедно двеста и осемдесет мили през дъждовната нощ, като през цялото време той не спираше да говори за живота си, за братята си, съпругите им, синовете и баща си, а в един ресторант на име „Арденската гора“ в Хамбълд Редуд Форест ме черпи със страхотна вечеря, включваща пържени скариди, огромен ягодов пай и ванилов сладолед за десерт, и цяла каничка кафе. Изместих разговора от неговите проблеми към Вечните неща и той каза:

— Да, добрите отиват в Рая, те са си там от самото начало.

Което беше много мъдро.

Пътувахме през цялата дъждовна нощ и призори пристигнахме в забуления в сива мъгла Кресчънт Сити, това беше малко крайморско градче, спряхме камиона в пясъците край плажа и поспахме около час. После той ме остави, след като ми купи за закуска палачинки и яйца (навярно му беше писнало постоянно да ме храни), и аз излязох пеша от града и тръгнах по насоченото на изток шосе 199, за да се върна отново на магистрала 99, по която щях да стигна по-бързо до Портланд и Сиатъл, отколкото по по-живописния, но заобиколен крайбрежен път.

Изведнъж се почувствах толкова свободен, че започнах да се движа по срещуположното платно и да стопирам оттам, като някакъв безметежен китайски светец, който се връща в своята планина. Беден и пречист малък свят! Неочаквано всички грижи ме напуснаха, можех да измина пеша целия път. Но точно защото крачех щастливо по отсрещното платно и нищо не ме интересуваше, ме взеха веднага, качи ме един златотърсач, чийто син дърпаше пред нас малък гъсеничен трактор, и с него подхванахме дълъг разговор за горите, за планината Сискию (през която се движехме към прохода Грантс в Орегон) и за това, как се приготвя вкусна печена риба, за което, както каза той, е необходимо просто да се запали огън върху чистите жълти пясъци край някое поточе, после да се изринат въглените, да се зарови рибата в нагорещения пясък, да се остави да престои там няколко часа, след което да се изрови и да се почисти от пясъка. Той прояви голям интерес към раницата ми и моите планове.

Остави ме при едно планинско селище, много наподобяващо Бриджпорт, Калифорния, където с Джефи бяхме седели под слънцето. Извървях около миля и подремнах малко в гората, бях в самото сърце на планината Сискию. Събудих се, чувствайки се много особено в падналата тайнствена китайска мъгла. Отново тръгнах по отсрещното платно, при Кърби ме качи русоляв търговец на стари коли и ме остави при прохода Грантс, където, след като един злобно ухилен тлъст каубой, превозващ чакъл, нарочно се опита да мине с камиона си през оставената ми на пътя раница, ме качи тъжен млад дървосекач с каска на главата и с бясна скорост прелетяхме през хълмиста и обширна приказна долина чак до Кениънвил, където като в някакъв сън пред мен спря раздрънкан камион за доставки, пълен с ръкавици за продан, и шофьорът му, Ърнест Питърсън, като настоя да седя на седалката срещу него (така че се возех с гръб към пътя) и през цялото време бъбреше дружелюбно, ме откара до Юджийн, Орегон. Той говореше за какво ли не, почерпи ме две бири и от време на време спираше на разни бензиностанции, за да предлага стоката си.

— Баща ми — каза той — беше велик човек, той обичаше да казва: „На този свят има повече задници, отколкото хора.“

Беше маниак на тема спорт, викаха го да засича състезания по бягане на открито и фучеше неустрашимо и независимо нагоре-надолу със своя камион, устоявайки на местните опити да го вкарат в профсъюзите.

Сбогувахме се при залез-слънце близо до приятно езерце точно преди Юджийн. Тук смятах да пренощувам. Разпънах спалния си чувал под един бор в гъстия шубрак край пътя, от другата му страна бяха сладките къщички на предградието, но обитателите им не можеха да ме видят, и то не само защото се бях скрил, а понеже и без това всички гледаха телевизия, хапнах и спах дванадесет часа, като се събудих само веднъж, посред нощ, за да се намажа с крема против комари.