Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

И като казал това, отворил най-голямата си уста.

Ван обаче бързо отскочил зад синора и рекъл:

— Ами ако дъното е още по-надолу? Защото нали камъкът все още пада и значи далайнът е още по-дълбок? Не можа да ми докажеш, че далайнът няма дъно. Гмурни се пак.

И Йороол-Гуй се гмурнал пак и го нямало цяла година. А когато годината изтекла, той се върнал и повикал илбеча, и рекъл:

— Далайнът няма дъно. Гмурнах се толкова надълбоко, че влагата стана като каменна твърд. Когато камъкът стигне дотам, ще увисне и ще спре, и няма да може да продължи да пада.

— Да не би това да е дъното? — попитал Ван.

— Не — отвърнал богът на далайна. — Камъкът няма да може да пада повече, но аз минах през тази гъста като каменна твърд влага и се спусках още цяла дузина седмици, но не видях никакво дъно.

— Мисля, че просто не си го стигнал — рекъл Ван. — Защото далайнът е още по-дълбок, сам го казваш.

— Какво искаш, да се гмуркам и да изплувам и да се мятам насам-натам като някоя сгащена тукка ли? — викнал Йороол-Гуй. — Може да се намери само онова, което го има! Как да ти докажа, че дъно няма, ако наистина няма дъно?

— Трябва да се гмурнеш и да преплуваш цялата бездна на далайна — рекъл Ван.

— Но той е бездънен! И ще плувам вечно! А през това време ти ще умреш от собствената си човешка смърт. Единствено вечността е по-идиотско нещо от глупавата безкрайност. Може да е много хубаво да си мислиш за тях, докато си седиш, на алдан-тесега, обаче аз няма да се гмуркам, повече заради прищевките ти!

— Е, значи няма и да ме изядеш — рекъл Ван, скочил от синора и тръгнал да строи нови оройхони, като си подсвирквал и шибал с една пръчица цъфналите метлички на хохиура.

Новата година беше много странна.

Никога досега Шооран не беше строил толкова много и никога досега душата му не е била толкова пуста. Когато правеше собствената си страна, знаеше какво иска да постигне. Освен това тогава правенето на оройхони му беше трудно и ако някой ден например успееше да направи два, после трябваше дълго да си почива. Сега лесно можеше да построи и три, но това не го приближаваше кой знае колко към застрояването на целия далайн… Задачата беше изпълнима, разбира се, но досега, за цели десет години, той не я беше изпълнил дори и наполовина.

Като дете и после, когато изгуби Яавдай, той дълго беше живял сам, но това беше просто защото около него нямаше никакви хора. Сега не беше така, но той пак си беше сам и Ай му заменяше цялото човечество. Шооран обаче не се оплакваше от самотата си — или вече беше свикнал с нея, или го беше страх да не изгуби единственото си близко същество. Откакто беше излязъл от тъмницата, не само не беше спал с жена, но дори не беше поглеждал жена с желание. Нощите, когато не трябваше да бърза към далайна, прекарваше до Ай, и когато понякога се будеше, се вслушваше в дишането на това уродливо безполово същество и с нежност си мислеше, че напук на всички проклятия не е сам.

Бяха в страната на изгнаниците от месец. Първата реколта още не беше прибрана и хората гладуваха. Шооран не отиде да види Тамгай и изобщо се стараеше да не излиза на сухото, защото това беше опасно. За сметка на това пък строеше почти всеки ден.

Работата му се облекчаваше от това, че щом почнаха да се появяват нови оройхони, населението почна да изпълнява безпрекословно издадената още от Суварг заповед и никой не смееше да стъпи на мокрите оройхони в забранените дни. Йороол-Гуй също не се появи цял месец — очевидно беше вдигнал всичките си безбройни ръце от тези пусти места и беше оставил илбеча да прави каквото си ще. Скоро почти не остана място, където да може да се направи нов сух участък, и Шооран реши да огледа каква работа може да свърши в заливите, които все така отделяха страната на изгнаниците от Земята на вана и от изпадналите Добри братя. Покрай границата отдавна нямаше огнени блата, разбира се, но провлаците бяха все така тесни. Навремето това беше помагало на страната да оцелее. Сега страната трябваше да се научи да живее.

През последните месеци войната на север беше поутихнала, макар никой да не беше сключвал мир — просто братята вече нямаха сили да воюват и отрядите им се бяха превърнали в банди, които грабеха собствената си страна и бяха съгласни да минат на страната на всеки, който им даде храна и вино. Нито изгнаниците обаче, нито Моертал, не бързаха да окупират страната им, защото много добре разбираха, че тази земя трябва да се усвои, а не да се завоюва: мирното й население, развратено от „общото ползване“ на всичко, беше много по-опасно от дузини дузини бойци.