Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Оставаше да избере посоката. Не му се връщаше на север в агонизиращата страна на Добрите братя, при вана също всичко му беше омръзнало. Ако можеше да ходи по аварите, щеше да поеме по пътя на Мазолестата пета. Да, в сравнение със света на човешкия ум вселената беше безкрайно малка и тясна — и няма накъде да тръгнеш.

Накрая избра страната на вана. За да стигне дотам, трябваше да пресече земите на старейшините на няколко пъти, за да обърка онези, които евентуално биха решили да разберат накъде е тръгнал илбечът. И като направи за три дни пет острова, една вечер, когато охраната вече се беше изтеглила от мокрото към лагера на каторжниците, Шооран мина на съседния континент и се отдалечи на безопасно разстояние от провлака.

Лошата неплодородна година свършваше. Както беше предвидил Моертал, през последния месец настъпи глад. Ручеите пресъхнаха, боверите безпомощно пляскаха с късите си лапи по камъните и недоволно отваряха уста — гладни бяха и те. Хлебната трева по нивите изсъхна на корен. Чистата вода едва стигаше и за пиене. Мокрите земи пак се напълниха с хора — но сега не скитници и изгнаници, а най-законопослушни земеделци, подгонени от глада да копаят чавга. Ужасно беше дори да си помисли човек до какво би довело това във времената, когато оройхоните бяха пренаселени.

Всички чакаха мягмара и новата вода.

И далайнът най-сетне кипна, покри се с пяна и почна да изхвърля щедрите си дарове. По това време Шооран вече беше на централния нос и двамата с Ай се заеха с работата, с която бяха свикнали отдавна — да ровят в боклуците и да събират всичко по-ценно от изхвърленото на брега. Жалко, че точно през тези дни никой и не помисляше да сменя хляб за кост и кожа.

А после мокрото опустя. Жените се върнаха, та денонощно да събират наъса, мъжете си оправяха инструментите и оръжията и си пазеха нивите. Шооран и Ай останаха на брега сам-самички. След седмица-две, когато събирането на наъса свършеше, тук пак щяха да се появят хора, но дотогава можеха да си работят, без да ги е страх от никого и от нищо.

За четири дни Шооран построи девет оройхона, а после послуша Ай и тръгнаха на запад, към земите на изгнаниците. Той също искаше да разбере как вървят работите там, а може би дори и да помогне на хората, които познаваше, стига още да живееха там. Макар че с какво можеше да им помогне? Само с едно — да строи земя, както правеше навсякъде. И после пак да тръгне да обикаля постепенно стесняващия се далайн. И пак да строи, и пак да обикаля, без да знае кога кръгът ще се превърне в точка.

Ако не се броят желанията му от времената на великата битка за алдан-тесега, Йороол-Гуй нямал по-голяма мечта от това да хване илбеча Ван и да го изяде. Но колкото и пъти да изскачал Многоръкия от мътните вълни, Ван винаги бил нащрек и успявал да се спаси от алчните му ръце, като прескачал непристъпния за владетеля на далайна синор. И един ден, понеже бил уморен от тази безплодна гонитба и тя вече му била омръзнала, Йороол-Гуй рекъл:

— Защо бягаш от мен, илбечо Ван? Не разбираш ли, че в края на краищата аз все пак ще те победя? Защото аз съм вечен, а ти скоро ще умреш. И знай, че в ръцете ми смъртта ти ще е бърза и не толкова мъчителна, колкото смъртта от старост и болести.

— Може и да си прав — възразил Ван, — но засега не мисля да умирам. И освен това изобщо не искам да ме изядеш.

— Тогава хайде да се споразумеем — рекъл Йороол-Гуй. — Какво искаш в замяна на това да те изям?

— Да не би да си мислиш, че на света има такова нещо? — възкликнал Ван.

— Разбира се, че има — рекъл Многоръкия. — Просто трябва да се сетиш какво искаш повече, отколкото да изживееш докрай безкрайно краткия си живот.

— Добре тогава — рекъл Ван. — Съгласен съм. Винаги съм искал да знам вярно ли е, че далайнът няма дъно.

— Разбира се, че няма дъно — рекъл Йороол-Гуй. — Щом ти го казвам аз, значи е вярно.

— А, не, така няма да стане — рекъл Ван. — Гмурни се, разбери дали наистина няма дъно и ако няма, какво има тогава?

— И тогава ще ми дадеш да те изям?

— Да, кълна се.

И Йороол-Гуй се гмурнал, и си мислел:

„Далайнът не може да е чак бездънен, защото как тогава старецът щеше да го направи? Ще стигна дъното, ще се върна и ще изям Ван.“

И минал месец, и Йороол-Гуй все не изплувал на повърхността, а когато най-сетне изплувал, рекъл:

— Далайнът няма дъно. Гмурнах се толкова надълбоко, че настигнах камъка, хвърлен като жертва в моя чест от първия човек още първия ден, когато далайнът беше сътворен. И камъкът все още пада в бездната.