Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Резултатът от месеца в страната на вана беше още дузина оройхони, като последицата от създаването на повечето от тях бяха нови сухи земи. Шооран реши да се установят на западното крайбрежие, където Йороол-Гуй не се появяваше. Там можеше да се подвизава като разказвач и никой не свързваше името му с онова, което ставаше на изток. Хората, които цял живот обитаваха едно и също парче земя, просто не можеха да си представят, че за един ден човек може да измине такова разстояние — почти половината страна! А всъщност само четири-пет часа бърз ход. Пътищата на Мазолестата пета се оказваха не чак толкова дълги и Шооран разбираше недоволството му.

След месец Шооран пак реши да тръгне на път, но пред владенията на Моертал пак се натъкна на кордони. Този път обаче беше твърдо решен да мине и почна да разширява провлака. Направи един оройхон и отстъпи, за да се спаси от евентуална хайка, направи — вече не заради Йороол-Гуй, а заради хората — още два, отвличащи вниманието, та хората на вана да си помислят, че илбечът се връща, после пак отиде към заставите, увеличи прохода до цял сух оройхон и тръгна на запад. Вървеше направо през сухите земи и предлагаше на селяните да им продаде събран по брега сух косъм и костени игли. На запад все още имаше няколко места, където можеха да се направят оройхони, и за една нощ той издигна три.

След това, въпреки че се олюляваше от умора, тръгна обратно. Върна се по светло и заспа — Ай го пазеше, — а преди разсъмване най-спокойно мина в земите на Моертал. И чак когато стигна там, се обърна и си помисли струвало ли си беше всичко усилията и не се ли опитваше всъщност да измами самия себе си? И сам се успокои — да, струваше си. Защото в крайна сметка земята беше станала повече, а далайнът се беше смалил. И сякаш за да каже довиждане на страната на вана, Шооран издигна още един оройхон, с който започна нова, още по-широка ивица, и веднага след това отиде чак в другия край на страната, където далайнът все още беше достатъчно голям: като цяло от целия далайн бяха останали малко повече от две двойни дузини оройхони — през последните скучни, лишени от ярки събития месеци Шооран беше променил самия ход на живота в него.

В огромната провинция на Моертал хора на мокрото почти нямаше, а редките групи ловци или събирачи на харвах отдавна, още от предишната власт, бяха научени да не си пъхат носа, където не им е работа. Тук не го познаваше никой и, от една страна, това беше добре, но, от друга, един непознат разказвач трудно може да си изкара хляба в чужда страна. Все пак Шооран имаше достатъчно припаси и имаше и една-едничка цел — да нанесе удар в самото сърце на Йороол-Гуй — стига Многоръкия да имаше сърце, разбира се.

Шооран все така работеше нощем и правеше по два оройхона наведнъж. Не се залъгваше, че хората не ги виждат, въпреки че тези оройхони не довеждаха до образуването на сухи земи, но понеже двамата с Ай не излизаха на сухото, това не го вълнуваше. Вълнуваше го Йороол-Гуй, защото това беше може би последното място, на което многоръкият бог можеше да плува свободно, и значи можеше да се появи всяка секунда. Но не се появяваше.

Дойде чак на третия ден, когато Шооран уморено крачеше към бивака.

Шооран не побягна, а просто прекрачи синора и дълго гледа как безбройните огромни ръце трошат камъните на още безжизнения оройхон. После Йороол-Гуй — може би беше случайно, а може би усещаше присъствието на илбеча — покатери лепкавото си тяло по брега — то се издигна по-високо дори от суур-тесегите — и отвори огромните си главни очи.

— Искаш да ми кажеш нещо ли? — викна Шооран. — Говори! Но чуй първо какво ще ти кажа аз: ще те задуша заедно с твоя далайн. Разбра ли ме?…

И чак сега разбра какво го е довело тук, където опасността беше най-голяма — беше искал да види врага си, врага, който вече цяла година се криеше неизвестно къде. Във вечното чудовище бе съсредоточен смисълът и оправданието на неговата борба, на неговата изтощителна работа. Защото той отдавна вече не мислеше за хората, които не можеха или не искаха да се погрижат за себе си и да направят живота на този свят по-добър. Неколцината души, чиято съдба не му беше безразлична, така или иначе се оправяха и без него. На мъничката Ай пък изобщо не й трябваха нови земи — всъщност никой не можеше да каже какво й трябва. Оставаше му само врагът, ето този пред него, врагът, който убиваше и поглъщаше всичко, което можеше да докопа. И Шооран го беше търсил, за да излее омразата си.