Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Еетгон си върна ъгловите земи, изгубени навремето от Жужигчин, изтласка братята на още два оройхона на изток и спря. Сега границата минаваше точно през развалините на бившата каторга. Шооран прецени ситуацията, разбра, че Еетгон не се осмелява да тръгне напред през широките земи, които нямаше как да прегради с войници, и реши да го подтикне към това. Нали така или иначе щеше да му се наложи да унищожи тесните заливи.

По това време първата реколта узря и той излезе на сухото да се види с Тамгай. Вдовицата на сушача се оправяше добре и не беше гладувала. Шооран й помогна да се оправи с нивата си — отне му седмица, защото това беше първата реколта след мягмара и беше обилна — а вечер пееше на местните жители и им разказваше и приказки и легенди, и истината за онова, което ставаше на другия край на света, който беше обиколил. Играеше си със сина на Тамгай — тя го беше нарекла на него — и дори му направи мъничък, но съвсем истински суваг. А накрая една вечер тръгна с торба суров харвах към аварите, защото новата година беше дошла и данъците трябваше да се плащат.

Също като предишния път раздели изсушения харвах на две равни части и даде едната на Тамгай. Тя се разплака, дълго разказва спомени за Койцог и все опитваше да даде на Ай нещо вкусно. Ай обаче не хапваше нищо, беше неестествено напрегната и само се озърташе, сякаш очакваше някаква опасност. Тамгай въздишаше, галеше я по главата и се опитваше да вчеше с пръсти рядката й коса.

Късно през нощта Шооран взе втория пакет харвах и тръгна към съседния оройхон. Стигна в тъмното до палатката, вдигна края на платнището и замря, защото чу тихия, съвсем спокоен глас на Яавдай:

— Не ми трябва. Вземи си го.

В първия миг той дори не разбра какво му казва. Имаше чувството, че това вече му се е случвало: същата тази нощ, същата палатка в мрака, същият неестествено спокоен женски глас. И чак после си спомни, че това не се е случило с него, а с Енжин, когато скришом се е прибирал в нощта, след като Атай е била принесена в жертва.

— Това е харвах — само можа да каже Шооран.

— Знам — пак се обади гласът от мрака. — Не ми трябва, насуших си сама. Подари го на някой друг.

— Изсуших го за тебе — каза Шооран. — Остави го за догодина, нищо няма да му стане. Разбери, нищо не искам от теб. Скоро пак ще се махна оттук и не знам дали ще се върна. Но искам да знам, че си добре. Вземи го поне заради детето.

Мракът мълча дълго, после хладният глас каза:

— Сигурно съм ти причинила много мъка. Прости ми, но не можех другояче.

— Няма нищо — каза Шооран. — Сигурно така е трябвало.

Сложи пакета на земята, изправи се и след миг вече безшумно крачеше по синора.

На следващия ден тръгна към северния залив. Вечерта стигна до края му, изчака да се стъмни и почна да строи. Мисълта, че след всеки оройхон зад гърба му се появяват още три, го възбуждаше до крайност. Спомни си за кой ли път безумеца Енжин — как тичаше след отстъпващия далайн, как го заплашваше и размахваше юмруци. Енжин се беше предал, след като беше направил три острова. Шооран сега направи четири и после побягна, дори без да се интересува забелязал ли е някой какво става, или промененият свят ще бъде видян чак утре.

На следващия ден строи пак, само че този път силите му стигнаха само за три оройхона. На третия ден тесният залив отстъпи — появиха се още три сухи участъка. Шооран мислеше да излезе и четвъртата нощ, но се отказа — Тамгай можеше да се сети, че новите оройхони се раждат точно по времето, когато госта й го няма.

Северната граница вече се простираше на цяла дузина оройхони — наистина свръхестествено разстояние! Не можеше да става и дума за военни действия от страна на братята, но затова пък изгладнелите жители на общините потекоха на запад като река. През изтеклите години бяха намалели значително, но страната им беше голяма и дори онези, които бяха останали и искаха да се изселят, можеха да удавят страната на изгнаниците с пороя си. И тя им отвърна: започнаха да се вдигат огради, бившите скитници се сетиха, че имат бичове и харпуни. И нашествието спря. Може би пак щеше да почне, и то скоро, и никакви огради и харпуни нямаше да спрат гладните, но новите земи внезапно позеленяха от кълновете на хлебната трева и бившите жители на общините започнаха да се заселват в тях и да пазят всеки своя участък. Така че в тази така и незапочнала война победиха оградите — всички се обръщаха към Еетгон да ги закриля и да решава споровете им.

По това време Шооран вече беше далеко, чак в земите на вана — отдавна му беше станало навик да избягва всякакви безредици. Ай, вечната му спътница, покорно го следваше. Когато излязоха на оцелялата широка част на далайна, Шооран научи, че Йороол-Гуй идва тук често — почти всеки ден имаше съобщения, че Многоръкия е разграбил поредния крайбрежен участък. Богът идваше толкова често, че на много места дори не успяваше да порасне чавга и скитниците нямаше какво да ядат.