Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Моертал знаеше, че дванайсетата реколта ще е още по-слаба, и затова издаде нареждане от следващата първа да не се взима данък. Никой не спечели нищо от тази заповед, но наместникът вече се водеше добър и щедър управник. Новината за това стигна до ушите на вана и пак събуди подозренията му, но той вече не можеше да налага волята си на наместника, още повече че при един конфликт победител очевидно щеше да излезе Моертал. Наместникът пък разбираше, че побеждава единствено по причината, че се стреми да воюва по-малко. Войната с изгнаниците го беше научила на много неща и той непрекъснато повтаряше: „Най-добрата война е мирът“ — и взимаше на служба и оцелелите бойци на старейшините, и въоръжените братя, и всичките си останали врагове, като обаче не забравяше едно: че те трябва да зависят от него и следователно да поддържат неговата власт. Освен това изобщо не мислеше да въстава срещу вана — по-добре е да имаш лош съюзник, отколкото добър враг. Изобщо нямаше да му е трудно да се отдели от метрополията — между него и царския оройхон имаше суха ивица, която лесно можеше да се отбранява — но Моертал не забравяше, че светът се променя по-бързо от хората и че илбечът е жив и е някъде наблизо.

И наистина илбечът се появи скоро след като войските на Моертал нахлуха на север, в страната на братята. В първия момент донесението, че шаварът с мъртъвците е пресъхнал, вбеси одонта, но след като се успокои, той дори беше благодарен на илбеча за получения урок и разбра, че трябва да се съобразява с чудотвореца, когато замисля какво да направи. Колкото до страшните слухове за пълния с полуизядени трупове шавар, те бързо стихнаха — в крайна сметка властта не е отговорна за мъртвите, а пък живите получаваха предостатъчно земя — дори повече, отколкото им бяха обещали.

След известно време илбечът се появи пак и ту на едно, ту на друго място започнаха да изникват оройхони. Моертал не се интересуваше вече от нови земи, но и не мислеше да пречи на строителя и не пращаше патрули, макар че предната година беше направил точно това. Е, каторгата на старейшините и старите работилници наистина бяха останали близо до пътя за метрополията и там пак се работеше — на мокрото се събираше нойт и естествено имаше и постове, но това, разбира се, не бяха гранични застави и съществуването им не можеше да се разглежда като враждебен акт. Затова пък илбечът едва ли щеше да припари там.

Точно така трябваше да се действа. И чак сега, когато беше навършил петата си дузина години, две дузини от които е бил одонт, Моертал се почувства наистина държавен мъж. И как беше почнало всичко това? Почнало беше от онзи миг, когато житейският му път се пресече с пътя на илбеча. Защото не само пътищата през и покрай оройхоните се пресичат, пресичат се и пътищата на хората, и пътищата на съдбите им, и хората продължават напред променени. Моертал открай време беше сигурен в действията си, усещаше предварително кой какво ще каже и какво ще направи — единствено илбечът оставаше загадка за него. И одонтът често си приказваше в мислите си с тайнствения строител, само на него задаваше какви ли не въпроси и само от него чакаше отговори. Представяше си го като присмехулно старче с ехиден поглед — макар отдавна да беше разбрал, че не Чаарлах е бил илбечът, Моертал не можеше да се отърве от старите си представи и виждаше илбеча винаги в облика на разказвач. И в мислите му илбечът седеше в килия, пред вратата на килията стоеше въоръжен церег, вратата беше здраво заключена — и все пак илбечът излизаше на свобода. Просто се усмихваше и казваше някаква дума, и ключалките се разбиваха, и резетата падаха, и най-верният му церег тръгваше подир това старче. Тайната на илбеча не даваше мира на Моертал, но и го предпазваше от грешки. И Моертал хем се измъчваше от това, че не може да разбере чудотвореца, хем му беше благодарен за това.

Безстрашният одонт беше готов да се изправи срещу всичко на света, ако се наложи — но само не и срещу илбеча. Нека чудотворецът обикаля където си ще, той няма да му пречи, в краен случай само лекичко ще го подтикне в нужната посока. А колкото до това, че през последните две седмици по крайбрежието бяха изникнали осем нови оройхона — че какво лошо имаше в това? Просто още работа за баргедите. Да работят, това им е работата. Защото ако хохиурът не расте, се покрива с червеникава плесен и е обречен да лумне във внезапен глупав пламък.

Мягмарът съвсем беше наближил и Шооран се тревожеше, защото животът му с Ай в пустите мокри земи беше станал прекалено спокоен. Така беше живял навремето и в страната на изгнаниците, а по-късно и в северните краища на земите на вана. И в двата пъти насмалко да го разкрият. Та оттогава лекият живот го плашеше и Шооран реши да се махнат оттук още преди мягмарът да е почнал. Малко му беше жал, че ще тръгнат, още повече че се беше подготвил да застрои североизточния залив, но пък, от друга страна, не само той разбираше колко е удобно да се строи тук. Колкото до това, че всичко беше спокойно, всички знаят, че преди да се появи Йороол-Гуй, далайнът направо замира.