Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Шооран се усмихна криво. Да, това трябваше да се очаква — нали всичко стига до собствената си противоположност. Сега той нямаше да е обикновен пленник, преследваха го с молитва на уста и много добре знаеха кого преследват. Е, щом толкова искаха, той щеше да им покаже делата на светлите илбечи!…

Да прави оройхон, по който да може да избяга от носа, вече беше късно. А и това означаваше да зареже Ай. Шооран бързо се върна при нея, поведе я към брега, натисна я да клекне зад последния тесег и строго каза:

— Ще гледаш ей натам и в никакъв случай няма да се обръщаш!

После стисна зъби и се обърна към далайна.

Ако жените бяха сами, сигурно щяха да побегнат с писъци при вида на бушуващите вълни и издигащата се от дълбините земя. Но с тях имаше и цереги, и най-вероятно не само млади момчета, така че редицата спря само за малко. Шооран не беше се и надявал на лесна победа. Щом оройхонът застина, той викна Ай и без да й дава време да помисли какво всъщност е станало и защо цялата околност се е променила, я повлече към другия край на новата земя.

Минаха през купчините шуплест камък и се скриха чак на другия край на острова. Оттук вече Шооран можеше да построи земя, по която да стигнат до континента. Зад тях се чуваха истерични ридания, викове и писъци, откъслеци от молитви и заповеди. Но беше съвсем ясно, че до половин час церегите ще възстановят реда и женската войска пак ще тръгне напред. Значи до половин час Шооран и Ай трябваше да се махнат оттук.

Докато бързаха приведени покрай затрупания с мъртви твари синор, издигнал се там, където допреди малко беше брегът на далайна, Шооран току се обръщаше да погледне преследващата ги редица. Реши да тръгне на изток, но и там вече имаше отряд — поне две дузини цереги, вървяха досами брега. И не само че не мислеха да се крият и да ги издебнат, ами дори пееха — и най-високо и най-фалшиво пееше дузинникът, който крачеше най-отпред:

Шооран клекна до Ай в хохиура. Олекна му. Това беше гласът на Турчин. Значи фронтът беше скъсан и войските на Моертал настъпваха насам.

Трябваше да се крие и от тях, разбира се, но те не бяха тръгнали специално да ловят илбеча. Шооран изчака отряда да отмине и пое на изток, възможно по-надалече от мястото, където бяха решили да спрат да починат. Ай неуморно и без да обели и дума го следваше по петите и чак вечерта, когато спряха да пренощуват, изпъшка:

— Уф! Ама как само търчахме!

Не каза нищо за никакви чудеса: не си ги спомняше, а може и да не ги беше забелязала.

Последната реколта преди мягмар обикновено беше слаба: изворите почти пресъхваха и хлебната трева беше с много празни класове. Тази година обаче сушата дойде много рано и дори единайсетата реколта беше съвсем слаба. Навремето подобно нещо щеше да доведе до размирици по целия свят и навсякъде щяха да плъзнат гладни тълпи. Сега земя имаше предостатъчно и държавата на вана и републиката на изгнаниците лесно преживяха последиците от неурожая. За изгладнялата страна на Добрите братя обаче те се оказаха пагубни: войската можеше колкото си ще да принуждава почти изцяло женските общини да работят, но като няма храна, изходът е един — глад.

И именно гладът победи непобедимата армия на Добрите братя: церегите започнаха да минават на страната на Моертал на цели дузини и дузини дузини, за да могат да се изхранят. Това беше моментът, за който великият одонт беше поискал ванът да му прати опитни баргеди: свикнали на ред и безпрекословно подчинение, те строго и справедливо управляваха поверените им области.

Моертал не бързаше да завладява нови области, още повече че братята все още оказваха съпротива тук-там. Вместо това още веднъж заяви пълната си покорност пред вана и чрез пратениците си (не се осмеляваше да отиде лично до царския оройхон и се оправда с това, че имал много задължения) уреди в страната да бъдат пратени заселници. Моертал добре познаваше враговете си и отдавна беше разбрал, че да победиш една войска още не значи да си спечелил войната. Най-голямата опасност от страна на братята беше в нехайното им отношение към всичко на света, в незаинтересоваността им от нищо и в навика им да крадат всичко наред. Одонтът едва ли знаеше за мерките, предприети навремето от Топения, но действаше почти по същия начин. Земите на покорената страна щедро се раздаваха на новите заселници, така че жителите на общините се оказваха заобиколени от хора, свикнали да пазят и бранят имота си. Част от младшите братя пък бяха пратени в земите на вана, където се бяха освободили доста ниви.