Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Постоянството е обратната страна на безредието. Всичко си беше както преди, никой не беше пипнал дори остатъците от топачката. Двамата се скриха в стария скелет на отдавна изтлялата риба и когато се стъмни, Шооран тръгна към фронтовата линия. Тя поне се беше преместила и беше по-близо. Трябваше да мине само два оройхона и той ги прекоси за час.

Точно както очакваше, изникването на новия оройхон предизвика паника на притихналото за през нощта бойно поле. Доколкото можеше да се съди по движението на факлите, двата бряга на тесния залив бяха заети от войските на братята, а войските на изгнаниците бяха изтласкани на два оройхона на юг. Сега братята спешно заемаха позиции за отбрана на далечния синор и вероятно смятаха мястото, където се криеше Шооран, за свой тил. Значи можеше да изчака тук, още повече че през нощта едва ли някой щеше да тръгне да търси илбеча. Първият удар очевидно беше от полза за изгнаниците, на които щеше да им е по-лесно да прегрупират войските си. Следователно братята щяха да решат, че илбечът е на отсрещната страна — едва ли бяха забравили времето, когато строителят беше в ръцете им и правеше онова, което им се струваше изгодно за тях. Сега щяха да подозират противника в същото.

И наистина, когато след три часа Шооран почна да прави втория оройхон, видя на другия бряг движеща се редица факли — братята бяха тръгнали да заловят илбеча. Изстрелите на татаците звучаха глухо в мъглата, войнствените викове и ревът на раковините се чуваха като че ли съвсем отдалече и изобщо не бяха страшни. Изгнаниците бързо отбиха атаката и Шооран спокойно си довърши работата и си тръгна, като едва се справи с изкушението да построи още един оройхон. Събуди заспалата Ай, каза й само: „Цереги!“ — и след четвърт час двамата вече бяха на цели два оройхона от мястото на битката.

Шооран мислеше да се върне в източната част на страната, да поработи там известно време, а в началото на мягмара, когато резултатите от работата му несъмнено щяха да бъдат забелязани, да се върне към земите на Моертал. Но още на следващия ден съжали, че не се бяха опитали да се прехвърлят при изгнаниците, защото пустите до вчера земи внезапно се напълниха с патрули: още преди обяд видя цели три групи цереги. Бяха зле въоръжени и безпомощни новобранци, разбира се, и той можеше да мине през редиците им, като ги съсича наред, но това беше свръх силите му. Бездруго се беше натоварил с прекалено тежко бреме. Така че Шооран се мъчеше да се скрие и двамата с Ай се спотайваха зад тесегите или в цъфтящия хохиур и залягаха в нойта. Ай падаше в него по очи и при най-малкия знак от страна на Шооран, лежеше, без да издава и звук, а после ставаше и тръгваше по петите му. Бедният й разум разбираше поне това, че церегите са опасни.

От разговорите, които дочу, докато войниците на няколко пъти минаваха покрай тях, Шооран разбра, че вече всички са видели новите оройхони и че е взето решение илбечът да бъде заловен. Спасяваше го само това, че преследвачите се страхуваха до смърт от чудотвореца, пред чието име се прекланяха. Войниците час по час докосваха челата и страните си с пръсти, все едно не преследваха светия чудотворец, ами самите те бяха преследвани от някой дух от шавара и трябваше да се предпазват с ритуални жестове.

За три дни, измъчвани от липса на сън, двамата с Ай минаха едва две трети от пътя и стигнаха до последната група оройхони, които Шооран бе направил, докато бяха вървели на запад. Вече нямаха сили да продължат и Шооран реши да почиват цял ден и да се наспят. Надяваше се, че патрулите няма да се осмелят да излязат чак на върха на носа.

Щяха да спят поред. Шооран реши да пази пръв, защото знаеше, че ако заспи, Ай няма да го събуди, а ще седи и ще бди цял ден.

Първата половина на деня мина спокойно и Шооран най-после легна, като каза на Ай да го събуди, щом се стъмни. Не можа да поспи обаче дори два часа — някакви звуци стигнаха до съзнанието му, сепнаха го и той отвори очи. В същия миг Ай го докосна по рамото — и тя ги беше чула.

Шооран се качи на близкия суур-тесег и се вгледа в далечината. По съседния оройхон се движеше дълга редица мънички фигури. Приближаваха се. Хайка, естествено, но странна хайка — повечето в редицата бяха жени, само тук-там лъсваха доспехи на цереги. И освен това викаха нещо, а хайките обикновено се движеха възможно по-тихо. Скоро можа да разбере и думите.

— … яви ни славата си чрез делата на светлите си илбечи, възлюблени на благодарните ни сърца…