Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Защо ме доведе тук? — попита тя. — Няма нищо. Няма чавга, няма хохиур даже. Да се махаме.

— Добре — съгласи се Шооран. — Утре се махаме.

Искаше да вдигне още три оройхона, та да стесни далайна съвсем. Вярно, новият участък се виждаше добре и откъм страната на вана, и откъм земите на изгнаниците и мнозина знаеха къде е илбечът — тези хора обаче живееха на другия край на света и изобщо не можеха да му попречат. Успя да построи оройхоните, но веднага след това трябваше да бяга от Йороол-Гуй, който все пак се вмъкна в тесния пролив.

Гледката на бликащата от оройхона вода притесняваше Ай и тя се мръщеше, въздишаше, чешеше се по главата и само повтаряше:

— Хайде. Хайде…

Да остават тук наистина нямаше смисъл — страните бяха разделени от тесни заливи, които само на места се разширяваха на разстояние няколко оройхона. Място за работа оставаше само на изток, но Шооран все пак тръгна на запад. Там се водеше война, а него го мъчеше споменът за шавара, който не можеше да се справи с всичките нахвърляни в него хора. За шавара, пълен с деца, които не бяха успели да разберат какво става с тях.

Шооран виждаше, че намесата му само усилва кръвопролитията, но разбираше, че тази кръв е неизбежна, и потискайки мъката, съвестта и всичките си останали неуспели да избият на повърхността чувства, продължаваше да строи. „След две поколения делата му може и да изглеждат прекрасни — беше казала майка му навремето, — но да не дава Тенгер да живееш с него.“ Шооран не забравяше тези думи, макар често да ги тълкуваше различно и ту изобщо спираше да работи, ту почваше да строи с трескава бързина, сякаш се стремеше да свърши нещо болезнено, но неизбежно. Ако трябваше да умре, по-добре беше да умре по-скоро. Тогава и светът щеше да се успокои по-скоро и хората щяха да заживеят нормално.

Но дори и в тези наглед правилни мисли често се промъкваха съмнения. Времето, прекарано в тъмницата, го беше накарало да намрази стените, които отнемаха свободата на хората, а пък цялата вселена всъщност беше една голяма килия, в която заедно с Йороол-Гуй бяха натикани и хората. Човек може да прави затвора си по-хубав и по-пригоден за живот колкото си ще, но затворът пак си остава затвор. За това обаче беше виновен онзи, който беше сътворил света: всеблагият и всемогъщ господ, да е проклет навеки!

В праведния му гняв на свой ред го настигаше друга еретична мисъл: ами ако мъдрият Тенгер просто не беше знаел, не беше помислил, беше сбъркал от глупост? Защото в края на краищата виновен винаги излиза онзи, който прави, който строи, който създава. А трябва да се създава! И значи не бива да се търси вина у никого и той не бива да се измъчва напразно, а да работи, и то по-бързо. Когато и последният шавар изчезне от лицето на света, хората няма да попадат в него. Какъв обаче ще е животът в свят, в който няма да го има далайна — далайна, даващ кост, хитин, кожа и много други неща, без които животът е немислим? И омагьосаният кръг се затваряше и умът му можеше да обикаля колкото си ще по тези мисли, също както той обикаляше около далайна, и решението можеше да дойде само ако кръгът се превърнеше в точка, тоест когато далайнът изчезнеше. Може би тогава нещата щяха да станат още по-лоши и виновен щеше да е той. Нали виновен е този, който прави. Е, щом ще е виновен, да е виновен.

Шооран вървеше на запад. По пътя на два пъти направи оройхони, по един, там, където можеха да се издигнат. Не го тревожеше много това дали Йороол-Гуй го следва, или се е върнал в просторната част на далайна — през последните години илбечът беше разбрал как мисли врагът му, беше се научил да предугажда поведението му и лесно да му се изплъзва. Много по-страшни бяха хората, но тук, където и навремето не живееха много хора, а сега почти една трета бяха отишли на война, го заплашваха само срещите с патрули, съставени от млади момчета. Тях пък трябваше да ги плаши близостта на Многоръкия.

Така свикна със създаването на нови земи, че чак след три дни си спомни, че сред последните три оройхона имаше и юбилеен — последният от втората двойна дузина. Всъщност какво пък толкова важно? Остров като остров. Оставаше му да строи още много — повече, отколкото беше построил досега.

На четвъртия ден стигнаха до края на залива. Йороол-Гуй не беше влизал тук от цели две години и пак от цели две години се водеше война. С други думи — много неудобно място. Освен това Шооран вече беше минал един път оттук, като бе създавал оройхони, и сега и двете воюващи страни бяха взели всички мерки, за да не изпуснат илбеча. Макар че защо им беше илбечът, сигурно и те не можеха да кажат. Най-вероятно ги тревожеше това да не би той да построи нещо на противника. Да не говорим, че илбеч на свобода — това си е неизвестен фактор, застрашаващ всяка власт, Еетгон би могъл да разкаже доста неща за това. Е, от утре щеше да може да разкаже дори повече.