Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Защо мълчиш?! — крещеше той. — Говори!

Йороол-Гуй само го гледаше, изсветляващите облаци се отразяваха в очите му. Шооран грабна един камък и го запокити в огромната черна зеница. Окото само премигна, за да се отърве от досадната прашинка, й пак се взря в него. Този път не го хипнотизираше — само го гледаше, сякаш се опитваше да разбере нещо. А може би внушението вече не въздействаше на Шооран, защото се беше почувствал по-силен от господаря на бездната.

Дълго стояха така един срещу друг, разделени от нищожния синор: единият безмълвен и въпреки безбройните си извиващи се ръце, някак като че ли спокоен; другият крещеше и настояваше за отговор. Сега и тук Шооран можеше да бъде самият себе си, можеше да не се страхува, че ще го видят.

А Йороол-Гуй беше безмълвен само в очите на Шооран — далайнът ревеше и се плискаше, камъните се рушаха с пукот и гласът на илбеча изобщо не се чуваше.

Накрая Многоръкия прибра ръцете си, затвори очите си и потъна в далайна. А Шооран седна на един камък и заплака от яд. Срещата с Йороол-Гуй не му беше дала нищо, гнъсният бог беше отказал да потвърди правото му да променя света.

На по-следващия ден Шооран се успокои и като се върна почти в самото леговище на Йороол-Гуй, направи около носа цели три оройхона, и то така, че да се появи и суха земя.

После тръгна към вътрешността на страната, в местата, завладени от Моертал. Когато беше минал оттук последния път, навсякъде се водеха боеве. Сега това беше дълбок тил и дузината на Турчин най-вероятно беше станала обикновена охрана, а самият той сигурно живееше на сухо и на топло като заслужил, уважаван ветеран. А той, който някога го беше учил как да ляга на мокрото, все така спеше в калта и трябваше да се крие от целия свят, с изключение на една мъничка идиотка, чието щастие се заключаваше в това, че не можеше да разбере с кого живее.

Тук илбечът пак напомни за себе си, като направи няколко острова навътре в далайна, а после запълни залива, оставен още от древните илбечи. И без да чака реакцията на населението и властите, отиде още по на запад, където сега нямаше никакви власти.

Да излезе на сухото там можеше само самоубиец — след падането на държавата на принудителната любов и узаконеното братство тук всеки оройхон вече беше отделно царство или република. Никой не живееше по-добре отпреди и всички, както и навремето, мразеха чужденците и гледаха да се изхранят за сметка на по-слабите си съседи. И всички естествено знаеха, че великите им империи и свободните им републики ще съществуват само дотогава, докато или Моертал, или изгнаниците не стигнат дотук. Засега обаче всички се самопрославяха с тропане по костени клепала и с рев на раковини.

Затова пък тези мънички държавици не можеха да организират никаква охрана на мокрото и Шооран можеше да работи спокойно — на три пъти запълни по цял залив, без да се бои, че някой ще го забележи. Ай, и без това слабичка, съвсем отслабна от безкрайните им преходи, но го следваше по петите, доволна и от себе си, и от живота.

Шооран вече не се интересуваше кой и как ще живее на новите оройхони. Друго беше важно — той вече виждаше края на работата си и бързаше да я свърши. Той също беше отслабнал, очите му горяха трескаво, брадата му приличаше на омотано кълбо хитинов боклук, косата му, оредяла още по време на затворничеството, падаше на цели кичури. Един ден се погледна във водата, бликаща от дълбините на поредния оройхон, и не можа да се познае. Но само изхъмка и отиде да намери Ай. Трябваше да продължават.

Все пак и в тези краища срещна хора, и то не какви да е. Тъкмо беше стигнал полуострова, който бе построил по време на предишното си пътешествие, където бе направил два сухи участъка, отдалечени от вътрешността на страната. И на тези участъци естествено вече се бе заселила някаква банда и ги беше обявила за своя територия и за могъща и непобедима държава с най-добрите и справедливи закони на света — закони, разбира се, задължителни за всички. Шооран не знаеше за това — беше дошъл, за да съедини тези два оройхона с останалата страна — и когато на най-тясното място, далече и от континента, и от сухите острови, се появиха въоръжени хора, трябваше да бяга и да се крие. Добре че Ай беше на два оройхона оттук с багажа.

Непознатите го подгониха с крясъци и свиркане и той разбра, че няма да се откажат и че може да го преследват чак до лагера им с Ай, така че, без да спира да шляпа през нойта, измъкна бича и повали най-бързоногия. Останалите веднага спряха и след няколко минути Шооран вече беше в безопасност.