Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

И все пак Шооран продължи да прави оройхони. Изчакваше по няколко дни, а след това за една нощ издигаше по два или три. Срещаше много хора, но никъде не видя редовна войска. Какво ли беше намислил Моертал? Хората на мокрото ставаха все повече и повече и накрая той реши да разбере какво става. И го разбра бързо, още том навлезе в сухото на три-четири оройхона. Нивите бяха изпотъпкани и почернели, все едно беше последният месец на годината. Класовете бяха изскубнати и изядени още на зелено, туйваните, бездруго редки в тази част на света, стърчаха голи, с изпокършени клони, почти без листа, а в пресъхващите ручеи не се виждаше дори един бовер. Не можеше да бъде — та мягмар беше само преди половин година! Какво ли щеше да стане, когато дойдеше сухият сезон? От друга страна, защо трябваше да съжалява хората, които дори сега минаваха направо през нивите и скубеха едва покълналите класове? По-добре беше двамата с Ай да се махнат оттук по-скоро — докато съседните страни не са се сетили да затворят границите, за да се спасят от гладни изселници.

Границите се оказаха вече затворени, но за Шооран и Ай не беше трудно да се промъкнат покрай постовете, пък и никой, който ги видеше в крайграничните райони — нея, мъничка и уродлива, приличаща на някакво странно зверче, и него, дрипав, наглед млад, но вече оплешивял, целия в рани и циреи — не би могъл да предположи, че вижда най-великия илбеч на всички времена, наскоро надминал по броя на построените оройхони дори великия Ван. Шооран се усмихваше криво — вече му беше съвсем ясно защо церегите и земеделците наричат скитниците миризливци. Е, него специално никой не би се осмелил да нарече така, поне в лицето — блясъкът във възпалените му очи и дръжката на бича, която се подаваше от жанча му, възпираха всеки, който понечеше да си отвори устата. От друга страна, тези хора не знаеха, че той вади бича само ако го нападнат с оръжие и че отдавна вече понася всички обиди и само се усмихва криво, защото знае, че обидите са последица от проклятието на Йороол-Гуй. Шооран вървеше напред, строеше и не мислеше за вече построеното, а само за онова, което му оставаше да построи, за да изличи далайна от лицето на света.

За няколко дни спряха на брега пред Кръста на Тенгер. Тук поне имаше чавга — не много, но все пак достатъчно, доста повече, отколкото в гладните земи, от които идваха. Шооран не успя да смени кост, хитин и раковини за зърно — местните земеделци бяха научили за глада у съседите и не си даваха запасите.

Той пак почна работа. Строеше нощем, по три оройхона на нощ, по възможност по-далече от населените земи. Бързо направи дузина и половина оройхони и забърза към страната на вана. Тук още не бяха схванали тактиката му и нямаше проблеми да отнеме от далайна още дузина.

След като направи дванайсетия, Шооран се почувства зле. Не че далайнът се противеше повече отпреди, Йороол-Гуй също го нямаше, но просто се усещаше съвсем без сили. Сигурно се разболяваше. Върна се при Ай, изобщо не посегна към чавгата, която беше събрала, и легна. Но не можа да заспи. Светлината откъм избледняващите облаци го дразнеше, всичко го болеше. Накрая не издържа и по обяд тръгна към сухите земи — искаше да стигне до огнената граница и да легне до нажежените авари.

Не знаеше колко дълго е боледувал. Но разбираше, че ако Ай не се беше грижила за него, нямаше да е жив.

С риск да я пребият тя всеки ден ходеше до мокрото и му носеше чавга, за да не умре от глад и жажда. Един ден дори му донесе и жирх. От вонята му на Шооран му се догади и той повърна, но Ай не се притесни и го изяде с удоволствие.

Както и да е, накрая Шооран оздравя и пак отиде на крайбрежието.

То се беше променило. Тълпите ги нямаше: хората се бяха пръснали — едни в провинцията на Моертал, други на север и чак в страната на изгнаниците. Тук нивите не бяха чак в такова окаяно състояние и всички имаха повече земя, отколкото преди години, но също си пазеха реколтата, защото годината очевидно беше лоша. Не можеше да се сравнява с онова, което ставаше на другия край на света, разбира се, но до мягмар имаше още цели три месеца и сушата щеше да става все по-страшна.

Шооран се опита да търгува, но само един селянин се съгласи да им даде зърно срещу дузина игли от рибя кост, като при това посочи Ай и изсумтя:

— Имаш късмет, че си с нея…

— Защо? — ядоса се Шооран. — Ако бях сам, иглите по-лоши ли щяха да са? По-тъпи?

— Не бе. Обаче илбечът нали ходи сам. Ще го науча аз него, стига да го срещна…