Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

За изтеклата година Моертал не беше напреднал нито крачка. Като далновиден политик, той разбираше, че не може да завземе страната на братята само с войска, а потокът преселници от старите земи почти беше секнал. Така че Моертал бе решил да премине към отбрана. На най-тясното място в страната беше издигнат защитен вал, дълъг цели шест оройхона, включително мокрите и огнените земи. В натрупаните високо кости нямаше никакви проходи всеки, останал западно от тази граница, можеше сам да избира да живее ли, или да мре. Последния път, когато бе минал оттук, Шооран беше видял, че се канят да правят нещо такова, но не обърна внимание, понеже вярваше, че никой не може да прегради целия свят. Оказа се, че могло.

Реши да мине, като разшири брега и заобиколи преградата, и през първата нощ направи три оройхона. Но веднага трябваше да бяга от плъзналите по тях войски — Моертал очевидно беше доволен от това, което имаше, и илбечът не му беше нужен повече. Шооран едва успя да се изплъзне от хайките, върна се назад и дори направи там оройхон, за да си помислят, че се оттегля. Но в същия ден се върна и си проби път на ничията земя.

Докато бягаше от виковете и рева на раковините, сърцето му подскачаше от радост: току-що издигнатият оройхон беше първият от последната двойна дузина острови, които му оставаше да построи. По-малко от двойна дузина — само година работа! Стига да не му попречеше някой нов Боройгал, разбира се. И все пак Шооран се радваше толкова много, че спря, зацелува Ай и викна:

— Успяхме, успяхме!

— Да — съгласи се Ай и добави: — Щото много търчахме.

На другия ден Шооран разбра в какъв капан се е вкарал сам. И преди три месеца беше трудно да се изхраниш в тези краища, но сега бе настъпил истински глад. Предния месец земята не беше родила нищо и дори наъсът в подземията на алдан-шавара бе спрял да расте. Нещо за ядене можеше да се намери само на мокрото и всички, които бяха останали да живеят в земите на братята, се бяха изселили на крайбрежието. Доскоро ги беше спасявало това, че Йороол-Гуй рядко бе идвал в тесния пролив покрай страната им, но сега, изтласкан откъм изток, той беше почнал да се появява и тук.

Шооран бързо прецени обстановката и тръгна направо, през обезлюдените сухи земи. Пътят към страната на изгнаниците обаче също се оказа затворен. Тук никой не си беше поставял непосилната задача да вдигне костен вал, дълъг дузина и половина оройхони, но затова пък всеки земеделец бе оградил полето си и всички непрекъснато укрепваха бодливите огради, така че валът се беше получил от само себе си. Суровите крайгранични жители защитаваха земята си от доскорошните си съотечественици. Бяха се присъединили към Еетгон само преди няколко месеца, още не познаваха нравите, обичаите и законите на новата си родина и името на Шооран не им говореше нищо — но да мине през земите им не би могъл дори и жирх, още повече че на запад също свирепстваше глад.

Доскоро Шооран щеше да прибегне към изпитаната си тактика — да си направи път и да стигне по него там, където иска, преди някой да е успял да го прегради, но не можеше да разкъса на части стеснения далайн — можеше да го унищожава само като смалява заливите откъм брега, а точно там нямаше как да стигне.

Обзет от отчаяние, Шооран издигна половин дузина оройхони там, където това все още беше възможно, на най-различни участъци по брега. Те не отваряха път за никъде, но пък появата им породи взрив от злоба сред изгладнялото население. Доскорошните почитатели на добрия Тенгер, принудени да се хранят със забранената преди чавга, поголовно се превръщаха поклонници на Йороол-Гуй и мразеха илбеча от дън душа. Само малцина продължаваха да се препитават с кражби и още по-малко, най-големите фанатици, бяха останали да живеят на сушата. Разправяха, че в техните общини се ширело людоедство и не беше трудно човек да повярва в това.

Разбира се, Шооран можеше да изчака мягмара, когато и напорът на гладните, и бдителността на патрулите щяха да отслабнат, но виждаше колко е отпаднала Ай от дългото недояждане и разбираше, че тя няма да издържи до мягмар. Рядко успяваха да намерят дори по две чавги на ден.

Оставаше им само едно — да се опитат да се върнат при Моертал. Заливът там беше широк три оройхона и можеха да се опитат да се промушат между церегите и Йороол-Гуй. Това, че Йороол-Гуй се спотайваше точно там, не беше тайна за никого — просто нямаше друго достатъчно голямо място за огромния бог. Трябваше обаче да се пазят и от скитниците, които бяха на всяка крачка по брега. От друга страна, ако ще се страхуваш от всичко, по-добре вземи и умри веднага от страх. И Шооран реши да рискува.