Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Мунаг си има две жени и двете се мият с вода всеки ден. И са чисти и казват, че ние сме миризливци. Знам.

— И какво от това? — попита майка му.

— Ами не разбирам защо си му притрябвала. Сигурно иска просто да ти се подиграе. — Каза го с мъка, с отчаяние, все едно се хвърляше в далайна. Но майка му само се усмихна и каза:

— Мунаг е силен. А жените му… не знам какви са, сигурно са млади и красиви, и сигурно са чисти, но може да му е скучно с тях. Знаеш ли, понякога дори благородните одонти, които никога през живота си не са стъпвали на мокро и цял живот ядат каквото си искат и непрекъснато ги възхваляват, са по-самотни и от последния изгнаник на някой мокър оройхон… Но може и да си прав и аз да съм просто глупаво момиченце.

— Мамо — попита Шооран, — ти щастлива ли си?

— Разбира се. Нали си имам теб. Вече си голям, виж за какви неща си говорим. Разбира се, че съм щастлива.

— Не, не питам за мен. Имам предвид живота. Щастлива ли си?

— Не съвсем.

— И аз не съм съвсем щастлив.

Майка му свали жанча си и Шооран видя, че под него е облякла не обикновена риза, а тънък празничен талх, наскоро купен от сухия оройхон и облечен сега за пръв път. А после тя извади от скрития джоб на жанча огърлица от лазурни бисери, които се намираха само в най-опасните дълбини на шавара.

— Да си я сложа ли? — попита тя и без да дочака отговора му, закачи огърлицата на шията си.

— Колко си красива!… — ахна Шооран. — Истински ли са? Откъде ги имаш?

— Баща ти ми ги подари. — Майка му се намръщи и посегна да свали сияещата бисерна огърлица, но в същия миг една силна ръка отметна платнището и Мунаг провря глава в палатката и изръмжа:

— Идвай!

— Ама какво… — възкликна майката на Шооран.

— Синчето ти преди малко е заклало любимия син на одонта.

Не е вярно! — викна Шооран. — Никого не съм заклал!

Мунаг влезе, посегна, измъкна ножа от колана му, огледа верноподанически заобления му връх и попита:

— Да не ме лъжеш?

— Честна дума. Те искаха да ме пребият с тоягите си, а аз само ги подплаших. Те почнаха, не аз…

— Кълнеш ли се, че наследникът няма дори една драскотина? — Очите на Мунаг блеснаха свирепо.

— Кълна се в името на Йороол-Гуй — отвърна Шооран.

— Дай острието! — Мунаг протегна ръка.

Шооран покорно извади уж скритото острие. Майка му уплашено вдигна ръка пред устата си.

— И жилата — продължи церегът.

— В дръжката са — каза Шооран.

Мунаг махна капачката на дръжката, изхъмка доволно и изсипа смъртоносните жила в дръжката на своя кинжал. Майката на Шооран изхлипа — след като бе видяла смъртоносния арсенал на сина си, беше готова да повярва, че той наистина е нападнал сухия оройхон и е заклал не само любимия син на наместника, но и всичките му останали деца плюс жените му и слугите, че и самия одонт.

— Стой тук! — заповяда Мунаг и бързо излезе.

— Ама аз не исках!… — зашепна Шооран. — Дори в нойта не го хвърлих, макар че ме накараха да се целувам с авхая…

— И така да е, одонтът пак няма да повярва. — Устните на майка му бяха побелели.

Отвън Мунаг изрева: „Ще ти дам аз на тебе един нож!“

После изплющя плесница и се чу плачът на Жаюр — малкия син на Саригай. Мунаг влезе. Носеше най-обикновена играчка — ножче от изсушен лист хохиур, прозрачно и жълтеникаво, почти като костено острие.

— Не знам дали ще успея да ви помогна — каза замислено Мунаг, — но ще опитам. Не ми се ще да говорят лоши неща за оройхона ми. И запомни — никога не си имал нито нож, нито жила, имал си само тази играчка. Хайде тръгвай — одонтът заповяда да те заведа при него.

Одонтът Хооргон беше наместник на сияйния ван в най-западните покрайнини на владенията му. Провинцията, която му бяха дали да управлява, беше обидно малка — само два сухи оройхона, още повече че създаваше повече проблеми от което и да било владение в центъра на страната, защото Хооргон можеше да се радва на сухите земи, но трябваше да се грижи и за четири мокри и три огнени острова. Мокрите оройхони се водеха покорни, но там нямаше никакъв ред, обитателите им ходеха където си искат и си бяха същински метежници и разбойници. Шайки грабители нападаха нощем сухите земи — и бяха въоръжени с костени копия и с режещи бичове от мустаци на членестоногите пархове. Последното оръжие си бяха избрали и за име — наричаха се „нощни пархове“. Грабеха наред и отнасяха всичко, дори това, което не би трябвало да могат да отнесат, и призори изчезваха незнайно къде, все едно потъваха в шавара. В провинцията, където мокрите оройхони бяха два пъти повече от сухите, борбата с грабителите наистина беше много трудна, още повече че не достигаха средства: властите издържаха съвсем малък отряд цереги, макар и да позволяваха на одонта да въоръжава колкото си иска… стига да им плаща. От собствения си джоб. Какви доходи обаче дават само два оройхона? Едва колкото да живееш сносно — не може и дума да става да живееш в разкош като управниците на централните земи. И изобщо не можеш да набираш цереги и трябва да разчиташ само на държавните и да ги пращаш къде ли не за щяло и нещяло, като знаеш, че командирите им те ругаят наум, тебе, доблестния одонт, да бъдат нозете ти винаги сухи.