Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Дръп… нете се… — също като преди малко изхърка бузестият.

— И запомнете, плужеци такива, ако решите да ме подгоните, нито един от вас няма да се прибере жив.

Шооран лекичко натисна с пръст и по каналчето, врязано в костта, се плъзна жилото на зогг и увисна на върха на острието с набъбналата си черна капка. Момчетата се отдръпнаха и като един хвърлиха тоягите си на земята. Без да пуска бузестия, Шооран излезе на пътеката, като си взе торбата и кожата на авхая. Част от харваха се изсипа, но той реши да не го събира. Спря за миг, после изрита бузестия в задника — той се преметна през синора и почти затича. Никой не го подгони. Отначало беше намислил да блъсне бузестия от другата страна на пътеката, в мокрото, но в последната секунда му дожаля за хубавите и сигурно много скъпи дрехи.

След малко Шооран скочи от пътеката на своя оройхон и като закриволичи между тесегите, хукна към къщи. Опомни се чак когато до сухата ивица, където живееха, останаха само няколко крачки, и спря. Скри се зад най-близкия тесег, изтръска от кинжала отровното жило, внимателно свали острието и го скри.

Дори майка му не знаеше за страшното му оръжие. Костеното острие му беше подарък. Преди месец ловците бяха извлекли от шавара огромен гвааранз. Бронята на чудовището отиде за подарък на одонта, а церегите взеха острите перки, от които се правеха остриетата. Та точно тогава червенобрадият Мунаг, наскоро назначен за дузинник, свали от ножа си захабеното старо острие и го подхвърли на Шооран. Мунаг всъщност не беше лош човек и често си бъбреше с Шооран и с майка му, когато носеха изсушения харвах, а когато срещнеше момчето на пътеката, викаше високо:

— Здрасти, жирх дребен!

— Здрасти, Йороол-Гуй — отвръщаше му Шооран.

Всички, които ги чуваха, пребледняваха, обаче Мунаг се смееше високо, брадата му се тресеше и устата му заприличваше на тъмна като шавара яма.

И Шооран беше наточил острието, беше пригодил дървения си нож към това нечакано съкровище, беше почистил дори отдавна клеясалия канал за отровни жила — това му отне цяла седмица, понеже трябваше да се крие от чужди очи: стържеше канала с една костена игла и точеше острието в парче кожа. Жилата си ги набави сам — цели пет. Събра петнисти стъбла хохиур и ги натика с дръжките нагоре в дупките на шавара. На другия ден извади онези, които все още бяха цели, и намери в тях десетина зогга. После беше лесно — дразниш зогга, та да си покаже жилото, и го смачкваш преди да успее да изхвърли отровата си.

Шооран, разбира се, знаеше, че ако одонтът разбере, че има такъв нож, веднага ще го пратят сам да влезе в шавара, но не устоя на изкушението и направи всичко както се полага.

И сега острието го беше спасило, но трябваше да го скрие, защото някое от онези момчета можеше да се оплаче, нищо че всъщност те го бяха нападнали и сами си бяха виновни.

Майка му си беше вкъщи. Шооран изсипа харваха от торбата и гордо разви кожата на авхая. Тя вече не помръдваше и това малко вгорчи радостта му.

— Какъв си ми юнак! — похвали го майка му. — Истински ловец! Виж, жив е още!… — И наистина, като нарочно, авхаят помръдна за последно, отвори уста и замря, вече завинаги.

— За тебе е — гордо каза момчето. — Да си ушиеш нов жанч.

— Благодаря каза майка му. — Обаче знаеш ли, днес няма да мога да обработя кожата, трябва да тръгвам. Даже съм се измила, не виждаш ли?

— Ама до утре тя ще се развали! — възкликна Шооран.

— Знаеш ли какво ще направим — каза майка му. — Ще помолим Саригай да я остърже и да я накисне в нойт, пък утре аз…

— Да-да — недоволно каза Шооран, малко сърдит, че не обръщат длъжното внимание на подаръка му. — Тя няма да се съгласи, пък и няма да я остърже като хората…

— Ще я остърже — успокои го майка му. — Ще я помоля и ще й обясня какво да направи…

Когато съседката, доволна, че ще й се отблагодарят за работата, си тръгна, Шооран все така малко обидено попита:

— Ти къде отиваш?

— На гости — отвърна майка му съвсем тихо. — Мунаг ме покани.

— За жена ли ще те взима?

— Не, кой ще ме вземе за жена мене… нали съм сушачка. Покани ме просто така. Но това няма значение, той е добър човек. И ти му харесваш.

— Да, добър е — каза Шооран, като си спомни за ножа.

Майка му взе стомната, която седеше в ъгъла вечно почти празна, изля в шепата си последните капки вода, наведе се и избърса лицето си. Шооран я гледаше и мълчеше — разбираше колко важен е този момент. После, когато тя остави стомната, каза: