Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Наказанието за виновницата е следното: до три дни тя трябва да донесе осем ямха сух харвах.

— Утре почва мягмарът — каза майката на Шооран. — Няма да имам какво да суша.

Ха, гнилоядката най-после май че се притесни!

— Ще ти донесат харвах — злорадо каза Хооргон. И за да затвърди победата си, добави: — Момчето го набийте.

И дойде мягмарът — веселият мягмар, лудешкият мягмар, великият мягмар. Всички — и благородниците, и обикновените хора, и разбойниците дори, го празнуваха по всички оройхони. На този ден старецът Тенгер е свършил делото си и пак на този ден Йороол-Гуй празнува влизането си в новия си дом. Всяка година на първия ден на мягмар плавно надигащият се и отпускащ се далайн кипва и се покрива с пяна, защото в бездънните му дълбини танцува владетелят на всичко живо, вечният и неунищожим Йороол-Гуй. И далайнът бушува и изхвърля на брега невероятни чудовища, които не можеш да видиш по никое друго време. Единствено самият многорък господар на далайна не се появява на повърхността през цялата празнична седмица — никога.

И доволни от това, че са в безопасност, благородниците и свещениците тръгват към далайна да поднесат дарове на живото и жестоко божество и да измолят късмет и още богатства, а обикновените хора бързат, защото ги чака тежка, но благодатна работа. Надигналият се далайн залива шавара и изтласква всички гадове, живеещи там. Тукките и остроперите гвараанзи излизат на оройхоните посред бял ден и просто трябва да ги хванеш.

На сухите оройхони също настъпват промени. Изворите, които през цялата година лека-полека пресъхват, набират нова сила и растителността бурно започва да избуява. Първата реколта след мягмара винаги е най-богатата и по нея може да се съди каква ще е цялата идна година. Земеделците, които живеят на сухо и в безопасност, също тръгват към далайна, за да измолят от бога добра вода. И хвърлят в запенените дълбини ръкойки хлебна трева и направени от кал човешки фигурки. Хвърлят и други, по-сериозни дарове. И пеят жално и унило, а после, след молитвите за пречистване, се отдават на разгул и разврат — кой за каквото му стигат средствата.

По мягмарите се броят годините: земеделците може да си отчитат месеците по събраните реколти, но на мокрите оройхони няма друг начин за измерване на времето. Благодатният мягмар е залог за бъдещ живот и за бъдещи нещастия. И — нали е само една седмица — минава като един миг, и щом мръсната пяна в далайна се слегне, многоръкият убиец излиза от дълбините, за да докаже колко напусто са били жертвите и молитвите пред лицето на безсърдечния Йороол-Гуй.

Сега обаче празничната седмица тъкмо започваше и всички се радваха, че поне една — най-голямата — опасност не ги заплашва поне днес. И само двама престъпници — Шооран и майка му — не можеха да си позволят и миг почивка. Заповедта на одонта беше строга: за три дни — осем ямха харвах. Когато — след като набиха Шооран — се прибраха, торбите с мокрия харвах вече ги чакаха. Майката на Шооран развърза една и ахна — събраният на далечните от границата острови и небрежно съхраняван харвах вече беше започнал да гние. Трябваше да се суши веднага, така че, без да каже нито дума, тя нарами две от торбите и тръгна към големия авар, вдал се дълбоко в сухата ивица: „моя авар“, така го наричаше.

Като кривеше устни от болката в разкървавения си от хитина гръб, Шооран приклекна и развърза една торба. Харвахът наистина беше от лош по-лош. Майка му никога не би взела такъв харвах от никой събирач. Той клекна и почна да маха клечките и листенцата, да пробира годното и да го отделя, като тихичко — така че и всезнаещият Тенгер да не го чуе — проклинаше и одонта, и дебелобузестия му син, и приятелчетата му, и събирачите, натъпкали в торбите този негоден за нищо боклук, и чиновника, който го беше приел. И проклинаше и гнилия хохиур, който ги беше спасил с майка му преди година и продължаваше да ги изхранва и до днес.

Накрая напълни една торба и тръгна към майка си — не можеше да носи торбата на гръб, понеже кожата му бе нарязана от острия хитинов жив косъм. Слава на Многоръкия, че палачът не го беше бил с бич — мустаците на парха бяха по-лоши и от брадва.

Майка му стоеше пред нажежения авар, мокрият харвах съскаше, над него се издигаше лютив пушек. В едната си ръка държеше метличка от омразния на Шооран от днес жив косъм, събран по края на далайна, в другата — лопатка, изрязана от черупката на някаква гад. Трябваше да успее да събере изсъхналия харвах с нея преди той да избухне — това бе работата на сушача: игра със смъртта.