Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Днешните събития обаче бяха накарали Хооргон да съжалява, че не е набрал достатъчно войници, за да залови и избие всички мерзавци от гнилите блата. Любимият му син, роден от седмата му жена и в негова чест наречен Хооргон, се беше прибрал пребит. Някакъв разбойник посред бял ден беше нахлул от мокрото, беше го нападнал, беше го заплашвал и беше опрял нож в гърлото му и единствено безкрайната милост на вечния Йороол-Гуй бе спасила детето от страшна смърт. Синовете на церегите пък, които трябваше да си играят с момчето и да го пазят, не му бяха помогнали с нищо. Такива ли войници растяха в земите на вана?! За щастие едно от момчетата беше познало нападателя и беше казало къде живее и одонтът заповяда да го доведат този негодник, за да се наслади на бавната му смърт.

Когато обаче Мунаг доведе Шооран, одонтът се удиви. Престъпникът беше съвсем мъничък и Хооргон дори си помисли да не би да са сбъркали и да са му довели друг събирач на харвах. Привиканите телохранители обаче (младият Хооргон беше на легло) единодушно заявиха: „Тоя беше!“ Пък и лицето на момчето — то още не се беше научило да крие чувствата си — го издаваше: злодеят явно позна жертвите си. За съдията възрастта на престъпника не беше пречка: зоггът е още по-мъничък, но не е безобиден.

— Откъде си взел ножа, миризливецо? — попита одонтът и лицето му се наля с кръв.

Мунаг се качи на суур-тесега до одонта, наведе се и почна да му шепне нещо в косматото ухо. Шооран, натиснат да коленичи под суур-тесега, долавяше само отделни, случайно дочути думи: „… играчка… съвсем безобидно… децата просто са се уплашили… при мен няма такива неща… следя денонощно… трябва да го накажем, разбира се…“

Одонтът взе ножа от ръцете на Мунаг, огледа го с отвращение, счупи го и се обърна към Шооран. Вярно, престъпникът беше мъничък, но щеше да порасне и можеше да си намери и истинско оръжие. А след като веднъж бе вдигнал ръка срещу човек с благородна кръв…

— В шавара! — заповяда одонтът.

— Не! — чу Шооран гласа на майка си. — Няма да позволя!

Одонтът я погледна: тя се дърпаше да се освободи от силните ръце на церегите.

Това е майка му — каза Мунаг. — Сушачка е… суши харвах.

— Знам. Какво толкова?

— Нямаме други сушачи, а тя дава по два ямха харвах, за себе си и за сина си, и продава още толкова. Без нея няма да можем да се отчетем пред хазната.

— Че аз не наказвам нея — намръщи се одонтът. — Тя да си живее и да си работи.

— Ако погубим сина й, тя няма да работи. Познавам я добре — тя е луда. Изобщо няма да работи.

Одонтът се замисли. Разбираше, че Мунаг е прав — не току-така казваха, че е по-лесно да пресушиш далайна, отколкото да накараш сушач да работи, ако не иска. А пък без харвах лошо му се пишеше — царственият ван много държеше на артилерията и налагаше строги наказания на одонтите, ако харвахът не беше достатъчно и не пристигаше навреме. Да не говорим, че провинциите с мокри оройхони, където се събира харвахът, и с огнени, където се суши, не бяха много. Така че спокойствието и дори самата длъжност на Хооргон зависеха не толкова от реда в поверените му оройхони, колкото от производството на избухващия прашец. Напоследък този проблем не го беше тревожил, но сега Хооргон разбра, че не бива да заравя за него. И че колкото и да не му се ще, след като няма други сушачи, ще се наложи да изпълни искането на тази луда тайза и да пусне изчадието й.

Хооргон погледна жената по-внимателно. Най-обикновена гнилоядка, мръсна и чорлава. И дори не подозираше колко много зависи от уменията и късмета си. Особено от късмета — вече работеше цяла година и досега нито един взрив. От друга страна, може и да не беше толкова глупава. Пък и лицето й май не беше чак толкова мръсно, а под грубия й жанч се виждаше талх, а в тукашните земи само жените на церегите носеха талх. Одонтът тръсна глава — за миг му се стори, че вижда на шията на гнилоядката бисерна огърлица. Е, не, не можеше да бъде! Всички гнилоядки бяха глупави, мръсни и без съмнение и тази беше точно такава и беше извикала просто от глупост, а не от нещо друго. Той, владетелят на тези земи, господарят на живота и смъртта, щеше да й покаже мястото й.

И одонтът вдигна ръка, призовавайки към тишина.

— Момчето е извършило престъпление, което не може да се остави безнаказано — почна той, — но понеже е още много малко, за него ще отговаря майка му.

И я погледна. Тя като че ли веднага се беше успокоила и по лицето й нямаше и сянка на уплаха. Под жанча пак за миг му се мерна призракът на бисерната огърлица. Е, тази жена явно си знаеше цената, а може би просто не знаеше що е това страх. Да, той непременно трябваше бързо да потърси нови сушачи. Засега обаче… Одонтът въздъхна и довърши присъдата си: