Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Замръзнал, Шооран наблюдаваше движенията на майка си. Краищата на метличката пукаха, докосвайки огнената скала, вонята на изгорял рог беше дори по-силна от миризмата на съскащия харвах. В един миг момчето забеляза на камъка неизметено петънце — космите не бяха могли да изметат някое попаднало в небрежно събрания харвах листенце или парченце стъбло и от него, извивайки се като змия, запълзя огънче. Шооран много добре знаеше какво означава това огънче. Като малък обичаше да събере шепа-две харвах, да го хвърли на авара и да гледа отдалече как пука, как засъхва, как се надува по краищата и мърда като жив. А после по повърхността му плъзваше точно такова пламъче и харвахът избухваше и пръскаше искри. И сега щеше да стане същото — огънчето пълзеше към бучката харвах, която внезапно му се стори невъобразимо огромна… Миг преди неизбежния взрив обаче майка му вдигна бучката с лопатката, отстъпи една крачка и се обърна, за да я прикрие с тялото си. Огънчето стигна до остатъците от харваха и те избухнаха, но бяха съвсем малко и само изпращяха.

Майка му пусна недоизсушената бучка в делвата със суровия харвах и почна да разбърква сместа. Ръцете й трепереха.

— Мамо! — викна я Шооран.

Тя вдигна глава — явно го беше видяла чак сега.

— Какво правиш тук? — уплашено възкликна тя. — Бързо вкъщи! Нямаш работа тук.

— Донесох още. — Шооран кимна към торбата. — Изчистих го. Обаче пак не струва. Недей да го сушиш, по-добре да събера нов. И не слагай по толкова много. Моля ти се…

— Глупчо! Майка му го прегърна и Шооран стисна зъби от болката в гърба, но не каза нищо. — Ако го слагам по по-малко, взривовете ще са повече. Пък и нали знаеш, че страхливците живеят най-кратко. Освен това ти не можеш да събереш толкова харвах, така че ще трябва да изсуша този.

— Недей да сушиш повече днеска — каза той. — Нали видя как пламна.

— И то за втори път — призна майка му. — Утре обаче ще е още по-лош, така че днес трябва да насуша колкото се може повече. Дотук изсуших само два ямха. Е, сега работата ще тръгне по-бързо — нали ми помагаш. С изчистен харвах е по-лесно. Иди да го доочистиш, обаче не ми го носи, сама ще дойда да си го взема. Хем ще си почина по пътя.

— Дай да очистя този. — Шооран пристъпи към делвата.

— Не — каза майка му. — От делвата се вади само за да се сложи на авара. Иначе е на лошо.

— Добре. Само не се бави. — Шооран взе една празна торба, прибра се, преброи оставащите торби и почна да чисти харваха: вадеше листенцата, небрежно остърганите власинки и какви ли не други боклуци и сумтеше сърдито. Никакъв харвах не беше това! Все едно са го събирали направо от калта. Майка му вече трябваше да дойде, а той не беше смогнал да изчисти и първата торба…

Силен взрив го накара да подскочи, и в следващия миг той вече търчеше към аварите, над които се издигаше висок стълб пушек. В главата му нямаше дори една мисъл, в сърцето му — нито едно чувство, той просто трябваше да стигне там.

Когато стигна, пламъците вече бяха изгаснали. Майка му лежеше до пропукания от взрива авар, от който бавно, като лигави вътрешности на авхай, изтичаше разтопен камък. Шооран хвана майка си под мишниците, повлече я настрани от огъня и изхлипа:

— Мамо, ей сегичка ще ти мине…

Майка му, изглежда, в последния момент беше вдигнала ръка да защити очите си, или може би пръсналият се камък я беше ударил по-надолу, но лицето й беше почти незасегнато и Шооран се мъчеше да гледа само него и да не поглежда гърдите и корема, истинска каша от парчета жанч, въглени, камъчета и потъмняла спечена кръв.

— Мамо — хлипаше Шооран, — сега ще те сложа да си легнеш и ще ти донеса вода. Имаме още малко…

Отпуснатата й глава се люшкаше между лактите му, бисерната огърлица се скъса и падна в краката му като прощален подарък. И Шооран чак сега разбра, че нито вода, нито нищо няма да помогне.

В дните, когато великият илбеч Ван обикалял оройхоните, светът бил различен. На мокрите острови не растяло нищо и единствено безмозъчните обитатели на шавара — тайзите, жирховете и бодливите тукки — пълзели в нойта. Но веднъж, когато Ван построил поредния остров, от далайна излязъл Йороол-Гуй. Илбечът стоял, стъпил с единия си крак на новия оройхон, а с другия — на един стар, и се смеел, защото не му било първица да си играе със смъртта. Йороол-Гуй обаче не се хвърлил към брега, както обикновено, а спрял и отворил главните си очи, за да види човека отблизо.

— Какво гледаш? — викнал Ван. — Гледаш, не гледаш — не можеш да ме хванеш!