Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Шооран не помръдваше. Гледаше чудовищната маска пред себе си и бавно, съвсем бавно осъзнаваше, че това не е никаква бабичка, че тази жена е горе-долу на възрастта на майка му и че я е състарил и обезобразил парещият нойт, от който няма къде да се скриеш и който няма с какво да измиеш — и че целият живот на тази жена, ако това можеше да се нарече живот, е просто кратка отсрочка пред смъртта.

А жената не спираше — очевидно не й се случваше често да излее душата си пред някой новодошъл и сега бързаше да си каже всичко, каквото й тежи.

— Сигурно от сухото идваш, нали? Да не си се изгубил?… Или и тебе са те изгонили? Много са гадни ония на сухото, знам ги аз! Мръсници! Ха! Обаче миналата година как се молеха и колко гладно гледаха нашта чавга! Какво ли не ни обещаваха!… Направо сух оройхон, че и Йороол-Гуй отгоре. Обаче ни излъгаха! Взеха само десетина души. А ние си останахме да гнием тук. Да не си мислите, че пак ще ви вземем? Е, ще ви вземем, няма къде да идем, още повече че по-нататък няма къде да се иде. Всички взимаме ние, пък и сега е мягмар…

Другите изгнаници също спряха работата си, обърнаха се и загледаха Шооран с подпухналите си очи. Покритите им с язви лица не изразяваха нищо. Жената-бабичка пък внезапно спря да дрънка, килна глава настрани и каза някак замислено:

— Ама ти май наистина си от сухите земи. Я какъв си чистичък, беличък… Ела де, ела насам…

Шооран отстъпи — спомни си страшните приказки как изгнаниците от последните земи, откъдето няма вече къде да отидеш, крадат деца и ги изяждат живи. Може би не бяха само приказки, нали? И макар отдавна вече да не беше дете — на цели единайсет години беше! — и ножът, който му беше върнал Мунаг, да висеше на пояса му, изведнъж го достраша и той се обърна и побягна. Никой не го подгони, изгнаниците равнодушно се върнаха към работата си, само жената-бабичка подвикна подире му: „Беж!“ и кой знае защо, плесна с ръце.

Колко е малко това — дузина по дузина по дузина крачки: вселената на някои хора! След около четвърт час Шооран излезе и от този, трети поред оройхон, и видя зад него люшкащия се, покрит с пяна далайн. Трябваше или да се върне, или да мине по самия ръб на пламтящите авари. Е, можеше да скочи и в далайна — нямаше да е толкова болезнено.

Тръгна и усети безжизнения оройхон още отдалече. Въздухът не му стигаше, виеше му се свят от отровния пушек. Вървеше, без да мисли, просто вървеше. Не го бяха пуснали и на последния обитаем оройхон, по-точно той не се беше осмелил да остане там и сега, отритнат от всички, продължаваше напред и напред, макар да знаеше, че отива в нищото.

Като малък обичаше да слуша разказите на Хулгал за пътешествията му из тези земи — преди дузина и още три години, когато по земите на вана беше обикалял безумният илбеч. Хулгал, тогава още млад и още не куц, бил тръгнал да търси нови земи. Разправяли, че имало много нови оройхони, десетки, всичките сухи, били незнайно къде и чакали обитателите си. И Хулгал казваше, че бил минал покрай пламтящото блато чак до края, където мокротата на далайна разяждала издигнатата от Тенгер стена. И че на запад от острова на изгнаниците имало още три оройхона, но че до тях се стигало по тясната ивица между далайна и аварите, през задушаващия пушек и изпаренията, които могат да те убият само за половин час. И казваше още, че се върнал и че бил останал жив единствено защото си носел гъба, напоена с благовонния сок на туйван, и когато стъпвал на адските оройхони, я долепял до лицето си.

— Бях там и се върнах жив — казваше старецът. — И затова знам, че и безумният илбеч е стигнал дотам. Не знам защо го е направил — нали хем е бил илбеч, хем е бил луд. Но кой може да каже как не само е стигнал дотам, но е успял и да направи оройхон? Да не би това да е по-лесно, отколкото да плювнеш в далайна? Ама то тогава и аз да взема да стана илбеч, та да си направя истински дом. — И млъкваше, и оглеждаше слушателите си един по един, а те, притеснени от кощунствените му думи, отпиваха от поднесената им вкисната напитка.

Шооран нямаше напоена с благовония гъба, нямаше нищо, което да му помогне по пътя, но въпреки това стъпи безчувствено на земята на мъртвия оройхон и тръгна напред. Не мислеше, че няма да може да се върне, изобщо не мислеше за нищо — замаяният му от изпаренията мозък изобщо не беше способен да мисли. Ясно му беше обаче, че тук не може да се живее, и той просто продължаваше напред, за да намери друго място, дори по-лошо от това, но различно.

По ръба на мъртвия оройхон нямаше пътека — тук никой не беше минавал поне от дузина години. Изтлели кости, изтънели хитинови черупки, недоизгнили трупове на незнайни същества — всичко това беше подгизнало от нойт и пушеше, напечено от близките авари. На места купчините изхвърлени от далайна отпадъци бяха високи цял човешки бой и трябваше да минава почти плътно до вонящите, покрити с кора от изгорели черупки и кости авари. Задушливата влажна смрад дереше гърлото му.