Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Шооран отчупи един дебел хохиур, копна в тинята и веднага извади няколко големи чавги. Разчупи люспестата обвивка на първата и изсипа в шепата си слузестата грудка. Стисна я и между пръстите му потече сок. Шооран изми с него омазаните си с нойт ръце, после внимателно обърса парещите си страни и намаза със сока напуканите си устни. Втора чавга… Третата я налапа цяла, после и четвъртата, и петата… Никога не беше ял толкова много. Коремът му се наду и натежа, от мириса на чавгата вече му се гадеше, но Шооран не можеше да спре, вадеше все още и още грудки и изстискваше сока им върху главата си, миеше с него лицето си, ръцете си, дори окъсания мръсен жанч. За пръв път виждаше толкова чавга, и дребна, и огромна — колкото юмрук — и просто не знаеше какво да прави. Натъпка торбата с грудки, смъкна и жанча да напълни и него и чак когато внезапно му прилоша, се отказа.

Седна на един камък — и него първо изми със сок! — и реши да помисли. Оройхонът, на който беше попаднал, изобщо не приличаше на земята на изгнаниците, през която беше минал. Тук като че ли въобще не живееше никой. Ако не виждаше всичко това с очите си, Шооран изобщо нямаше да повярва, че това е възможно. Сигурно беше умрял. Майка му му беше разказвала, че в някакви далечни-далечни земи хората не се кланяли на Йороол-Гуй, а вярвали, че единственият истински владетел на света е Тенгер. И че били убедени, че като умрат, ще се махнат от далайна и ще отидат на алдан-тесега. По-точно, че всеки мъртвец ще застане в подножието на алдан-тесега и ще почне да се изкачва. Ако обаче приживе човекът е правил злини, Йороол-Гуй ще го хване и ще го натика завинаги в шавара, в сравнение с който далайнът е направо сух оройхон. И само малцина праведници стигали догоре и сядали на алдан-тесега до мъдрия Тенгер.

Не, не можеше да бъде. Този мокър оройхон — вонята от мъртвите земи достигаше чак до средата му — изобщо не приличаше на алдан-тесег. Всичко си беше както навсякъде, само че повече, все едно никой не го е пипал: и хохиурът, и чавгата, и харвахът, и… Шооран замръзна, като видя тукката. Тя пльокаше в калта да си намери чавга. Макар обаче наглед изцяло да беше заета с това, щом момчето понечи да се изправи, тя хукна към шавара.

„Избяга! — помисли си Шооран, но веднага се успокои. — Няма къде да избяга. Нали е мягмар.“

Тукката бягаше на зигзаг. Шооран опита да я последва, но разбра, че няма да може — краката не го държаха. Пък и защо му беше, нали се бе натъпкал до пръсване. Шооран пак се отпусна на измития камък.

И като напук тукката спря наблизо и пак почна да рови в тинята. Шооран я гледаше и нещо бавно започна да се надига в гърдите му. Всичко, което е било важно допреди два дни, вече изобщо не беше важно, а ново нямаше. Нямаше и сили — дори да се учуди на онова, което виждаше. Тукката ровеше почти съвсем до него и му се струваше, че точно така и трябва бъде и че е било така и преди. И когато една голяма сива сянка прескочи тесега, когато калта се разплиска и страхотен свистящ удар разсече на две половинки неуспялата да настърчи иглите си тукка, Шооран все така не се учуди и не се изплаши, а остана да седи и съвсем спокойно да гледа появилия се звяр.

А той наистина беше голям — два пъти по-голям от него. Сегментираното му тяло беше покрито с матово блестящ хитин. Шооран го позна по режещите пластинки на мустаците — гъвкави и дълги почти колкото него. Звярът беше парх, вторият господар на шавара след гвааранза.

Пархът запълзя към убитата тукка, но после спря и започна да се свива в гигантско кълбо — подвиваше под себе си сегментите на опашката си и свиваше режещите си мустаци.

„Кани се да скочи — помисли Шооран. — Върху мен.“

Все така изобщо не го беше страх, но скочи и побягна. Краката му се огъваха — бяха меки като мокър харвах. Побягна, защото трябваше да бяга. И сега самият той, също като тукката преди малко, тичаше на зигзаг от тесег към тесег, и в главата му звучеше одевешната мисъл, този път обаче отнасяща се за самия него: „Няма къде да избягам. Нали е мягмар. Време за лов.“

Чу се остро хитиново пукане и пархът скочи. Шооран го замери с торбата с чавгата и това отклони смъртоносно точния скок: мустаците изсвистяха в калта на половин крачка от Шооран. Той се хвърли към най-близкия тесег и приклекна с надеждата, че пархът няма да го види. И дали наистина стана така, или пък на парха просто му омръзна да скача, но той изчака малко и после се обърна и запълзя към първата си жертва. Отпуснатите му мустаци се влачеха в тинята, четирите чифта остри рогови челюсти мърдаха, като че ли дъвчеха нещо. Шооран си спомни, че от една такава челюст беше направена стъргалката за кожи на майка му.