Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Затова пък по това време човек много лесно може да се задуши в кипящите авари — каза старецът. — Между другото, защо ме наричаш Тенгер? Аз съм най-обикновен човек, също като теб, просто живея тук от много години.

— Хулгал разправя, че бил идвал тук и че след мъртвата ивица нямало никакви земи — каза Шооран, надигна се на лакът и се взря в очите на стареца.

— Навремето наистина беше така — съгласи се старецът. — И не само твоят Хулгал е минавал горящото блато и е виждал само стената на далайна. После обаче дойде илбечът и построи още девет оройхона. По него време никой освен мен вече не търсеше нови земи и затова живея тук сам. Е, сега дойде и ти.

— Щом не си добрият Тенгер — замислено каза Шооран, — защо ми позволи да остана и си ме донесъл в дома си и ми даваш да пия топла напитка?

— Избягах тук, защото не исках да виждам никого — каза старецът. — Но това беше преди единайсет години. След толкова време на всеки му се дощява да чуе човешки глас. А пък топлата напитка… нали аварът е наблизо. Сега ще ти дам да се наядеш и с месо. Никога не си ял месо, нали? Не някой вмирисан жирх или воняща тукка, които ядат копачите на тиня, а истинско месо, такова, каквото яде ванът… Имам много месо, много чиста вода, и огън, зърно, плодове на туйван, които зреят в небето, и наъс, който расте под земята. Но нямам с кого да приказвам и затова съм по-беден от изгнаник.

— Как се казваш? — попита Шооран.

— Името ми отдавна принадлежи на Многоръкия. — Старецът се усмихна криво. — Казвай ми просто Стареца. Хайде, ела. Месото ще изстине.

Шооран стана. Таванът се люшна и заплашително се приближи към него и Шооран клекна, почти падна на пода и присви глава в очакване камъните да се сгромолясат. Старецът го гледаше учудено.

— Какво е това? — попита Шооран и вдигна пръст към грубите камъни.

— Бедното животинче! — възкликна старецът. — Виждам, че наистина си от ровещите в тинята. Никога ли не си бил в пещера? Това се казва таван. От камъни е, но не се бой, няма да паднат и да те премажат. Ние с теб сме в шавара… в алдан-шавара — допълни той, като видя смаяния поглед на Шооран.

— В алдан-шавара… — повтори момчето. — Но така се казва дворецът на великия ван!

— Така се казват подземните кухини, чиито входове може би си виждал в подножията на суур-тесегите. На сухите оройхони шаварът е чист и безопасен и затова го наричат алдан-шавар. И не само ванът, но и всеки вмирисан одонт живее в алдан-шавар, защото стените на алдан-шавара са здрави и значи можеш да пазиш награбеното.

Шооран с ужас гледаше стареца, който така спокойно хулеше великите. Дори на свободния оройхон името на вана беше свещено.

Ти все пак си Тенгер — прошепна момчето. — И самият Йороол-Гуй се е родил от твоите нечистотии.

— Не — каза старецът и му помогна да стане. — Не съм Тенгер. Колкото до Йороол-Гуй, с него наистина сме стари познати. Като поживееш при мен, много неща ще ти станат ясни. Хайде ела, че месото изстина съвсем.

Шооран свикна с живота на сухия оройхон за по-малко от два месеца. Вече не се смайваше от приказното изобилие и невероятните богатства, макар все още да не можеше да повярва, че и в земите на вана мнозина живеят също толкова охолно. Вече не се плашеше от надвисналите тавани и обиколи целия шавар — сложна система от тунели, зали и коридори, разположена под повърхността на оройхона. Алдан-шаварът беше на две равнища. Горното беше светло и сухо, с десетки големи и малки изходи към повърхността, онези същите, които бяха толкова опасни на мокрите оройхони. На долното равнище се слизаше от горното. Там беше влажно и топло и плодородната почва беше покрита е наъс — белезникави месести гъби, невероятно вкусни варени или печени, но можеха да се ядат и сурови или сушени. Долното равнище бе осветено от бавно пълзящи светещи плужеци, които се хранеха с наъса. Когато решеше, че горе не е достатъчно светло, старецът ги събираше и ги качваше в стаята им.

На повърхността пък имаше истински чудеса. В центъра на оройхона бликаха извори, незнайно как избили сред камъните, без да наводнят алдан-шавара. От изворите изтичаха потоци и в тях се въргаляха лениви бовери — онези тлъсти животни, които навремето така силно бяха смаяли Шооран. От време на време старецът убиваше някой с костения си харпун и след това по десетина дни двамата с Шооран се тъпчеха с месо. През останалото време ядяха наъс, плодове от туйван и хляб. Хлебната трева, чиито зърна отначало бяха разочаровали Шооран, се оказа невероятно нещо. Старецът се грижеше за една малка нива, жънеше я и събираше тежките класове. Към накиснатите във вода зърна трябваше да се прибави парченце светещ плужек и след няколко часа те набъбваха и се превръщаха във вкусна каша. Истинското пиршество обаче започваше, когато старецът добавяше в кашата стрити ненакиснати зърна, забъркваше всичко това със сок от туйван и отиваше на границата да пече на авара сладки питки. Друг път пък вареше тестото в кипяща вода и ставаха чудесни пръхкави топки.