Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Вървеше, без да гледа, притиснал лакти до парещите си гърди и закрил лицето си с ръце. Препъваше се в някакви купчини боклуци, стъпваше в клокочещи локви и единствено новите обуща, които му беше ушила майка му, го спасяваха — поне засега.

И в последния миг, когато като че ли нищо вече не би могло да разбуди замаяното му съзнание, Шооран се блъсна в нещо твърдо, отвори очи и в първия момент не можа да разбере какво е. А после го видя. Пред него, препречил брега, разперил дебелите си като дънер на туйван пипала, лежеше черен уулгуй. Хората казваха, че уулгуят бил по-малкият брат на Йороол-Гуй. Нито една твар от дълбините не беше толкова огромна и нито една не приличаше толкова на великия бог на дълбините. Черните уулгуй никога не излизаха на брега, но като протегнеха няколко от дългите си ръце, можеха да сграбчат някой непредпазлив човек, решил да види какво е изхвърлил на брега далайнът. И точно затова само малцина обикаляха по ръба на оройхоните. Единствено по време на мягмара уулгуите не бяха опасни, дори напротив — далайнът ги изхвърляше на камъните и те ставаха плячка на хората.

От кръглите костени плочи по пипалата на уулгуите майсторите оръжейници правеха доспехи — по-леки и поздрави от онези от твърдата черупка на гвааранза. Най-големите плочи се правеха на щитове. Вътре пък, в сърцевината на тялото на уулгуите, имаше костен обръч с непоносима за очите белота. От него правеха короните на царствените ванове и затова никой обикновен човек не биваше да се приближава до изхвърлен на брега уулгуй.

— Е, короната е важно нещо — разправяше навремето Хулгал и се подсмихваше. — Така че е ясно защо великите ванове ги е страх, че някой ще я отмъкне. Кълна се във великия Тенгер обаче, изобщо не бих пипнал обръча за короната, стига да мога да си взема малко плочки от пипалата. Пък главата и короната да си ги взимат вановете.

Допреди ден дори само това, че вижда уулгуй, би накарало Шооран да се разтрепери, но сега той не мислеше нито за царската забрана, нито за невероятното богатство пред себе си, нито дори за това, че огромният уулгуй може да е още жив, а просто изстена от умора, вкопчи се в костените пластини и почна да се прекатерва през препречилото пътя му пипало.

И мъртвият уулгуй го попита:

— Защо ме тъпчеш с нозете си? Не виждаш ли, че съм мъртъв и не мога да се отдръпна?

— Легнал си на пътя, а аз трябва да мина — отговори Шооран.

— Защо? Къде си тръгнал? — попита братът на Йороол-Гуй. — Ето, виж ме: лежа тук, където срещнах смъртта, и нищо вече не ми трябва.

— Всички ми казаха да се махам — отговори Шооран. — И затова вървя и не спирам.

— Спри тук — каза черният уулгуй. — Ще лежим един до друг и когато се разложа, ще вземеш безценните доспехи и короната на вановете.

— Не мога да живея тук — каза Шооран.

— Нима си дошъл тук да живееш? — учуди се братът на Многоръкия и Шооран се стъписа от думите му. Не можеше да направи нищо — можа само да бръкне в пазвата си и да извади лазурносинята бисерна огърлица.

— Ти си безкрайно богат — каза уулгуят. — Липсва ти само покой. Спи…

И двамата гледаха сияещата огърлица.

— Не — каза Шооран. — Аз не идвам тук. Аз се махам оттам. Ти си могъщ и си почти бог, но не си човек и си умрял покорно. А хората живеят дори когато е невъзможно и когато умират, това не е по тяхна вина. Не се сърди, но ще продължа. Все още мога да вървя.

Не разбираше накъде върви и колко дузини по дузини крачки е изминал. На два пъти се блъска в аварите и само по случайност не пльосна в далайна. И много пъти падаше, и когато успееше да стане, не знаеше накъде да върви и просто вървеше. Така че изобщо не забеляза бреговата линия над мъгливия далайн и видя оройхона едва когато до него имаше само няколко крачки. Без капка почуда, без никакви чувства изобщо, Шооран се качи на него и тръгна възможно по-далече от пушещия кошмар на мъртвата земя. Дори да беше объркал пътя и да се беше върнал обратно, щеше да се просне по корем пред Боройгал, щеше да приеме смъртта от ръцете на изгнаниците или от вечно сухия одонт, стига да не му се наложеше да се връща в ада, от който току-що беше излязъл. Но вървеше и вървеше напред и не виждаше никого.

Спря. Къде бяха хората? Не можеше да ги е изял Йороол-Гуй. Ако Многоръкия беше идвал тук наскоро, щеше да изяде всичко, а тук… тук стъблата на хохиура бяха полегнали, покрити с харвах, сред тях пълзеше прогонена от убежището си от мягмара тайза. Веднага си личеше, че Йороол-Гуй не е идвал тук от месеци.