Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Сега обаче страхът от откритието му беше по-голям дори от страха от стареца и Шооран влезе при него и малко несвързано му разказа какво е видял. Старецът го изслуша мълчаливо, после вдигна почервенялото си от изпития сок лице и каза:

— Какво ти е толкова чудно, момче? Не може да не си чувал, че Тенгер е направил далайна правоъгълен и значи все някъде трябва да има ъгъл, нали? Тук завива границата на света. Съдбата ни е натикала двамата с теб в ъгъла на мирозданието, момче. Брадатите мъдреци от далечните земи са пресметнали, че на ширина в далайна има три дузини оройхони, а на дължина — четири. Ще рече, ако целият свят беше застроен само с оройхони, те щяха да са дузина по дузина по дузина. Аз обаче знам, че това не е вярно! Дължината е по-къса с три оройхона! Мъдрият Тенгер е измамил Йороол-Гуй като последен търгаш и му е построил по-малък далайн. Колко се смях, като разбрах това! А може и да не е имало никакъв договор и всичко това да е измислено от дългобрадите мошеници, та да си заслужат хляба. Понеже щом на ширина имаме три дузини, на дължина трябва да са четири… И умно, и красиво… Аз обаче пръв сред хората стигнах до края на света и знам, че всичките им измислици не струват дори колкото изгнила чавга!

— Не си първият — напомни му Шооран. — Нали всичко това е построено от лудия илбеч и…

— Какво можеш да знаеш пък ти за илбеча! — викна старецът. — Какво можеш да знаеш, след като си роден дори след като името му отиде при Многоръкия?! — Старецът се изправи, олюля се и се подпря на рамото на Шооран. — Ела е мен!

— Къде? — уплашено попита Шооран.

— На мокрия оройхон… при границата… Никога не си виждал Стената на Тенгер. Искам да ти я покажа.

— Ама вече е вечер — плахо възрази Шооран.

— Вечерта е също толкова подходящо време, колкото и всяко друго време на деня. Преоблечи се и да вървим.

Шооран бързо се преоблече в майчините си обуща и стария й жанч. Старецът тръгна, както си беше, макар че нойтът щеше да разяде тънките му обувки, пък и тъканият цамц не беше най-подходящата дреха за разходки покрай далайна.

По целия път старецът го караше да бързат и накрая Шооран вече подтичваше, обзет от предчувствие за някакво нещастие. Вървяха на север, към най-далечния мокър оройхон, където Шооран не бе ходил никога. Тинята на мокрия оройхон зажвака под краката им, отляво задушливо пушеше мъртвата граница — мястото на сливането на влагата на далайна и огъня. Небесната мъгла над главите им почервеняваше от вечерта.

— Гледай! — прегракнало викна старецът и посочи нещо отвъд пушеците на горящия нойт. — Това е Стената на Тенгер — границата, която не можем да преминем!…

Шооран се взря до болка в очите и наистина видя зад кълбетата пушек и валмата мъгла огромна стена. Беше сива. Може би беше от камък, но повече приличаше на неподвижен облак. Височината й не можеше да се определи, защото стената се издигаше чак до облаците и ако вечерта не беше обагрила небесната мъгла в червено, горният й край щеше да е съвсем неразличим. А после пушеците малко се поразсеяха и Шооран добре видя подножието на стената, по-точно онази нейна част точно над далайна. И с ужас забеляза, че стената там е разядена, че е покрита с дълбоки рани, и разбра, че люшкащият се далайн с всяко свое движение неспирно я изронва и кърти все нови и нови парчета.

Представи си как стената рухва и как влагата изтича навън, извън пределите на света. И как се сбъдва старото предсказание, че ще залее всичко, цялото пространство, и как няма да остане нищо освен отровната лигава течност и тържествуващия Йороол-Гуй!

— Ще падне! — викна Шооран и посочи стената. — Ей сега ще падне!

— Е, едва ли ще е точно сега — изръмжа старецът. — За десетте години, откакто я гледам, не се е променила кой знае колко, но все някога ще падне.

Но нали там, зад нея, е алдан-тесегът!

— Че какво ме е грижа мен за алдан-тесега? Тенгер да му мисли — да мисли не само за вечността, но и за вечния си живот. Има достатъчно време за това. Друго ме плаши мен — какво ще стане с оройхоните, когато стената падне. Дали няма да потънат при Многоръкия? Всеки, който е виждал стената на далайна, бе трябвало да се тревожи за това…

— И нищо ли не може да се направи? — възкликна Шооран.

— Защо да не може? Всичко може да се направи! — високо и някак злобно викна старецът, пристъпи напред, вдигна ръце като принасящ жертва жрец и завика още по-високо; побелялата му глава се тресеше. — Мразя този свят, защото не е направен за нас!… Мразя тази гадост, наречена далайн!… Мразя тези твари, противни за всички хора!… Омразата ми пламти и огънят й пламти в ръцете ми! Нека дълбините на далайна умрат заедно е отровата си!