Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

През трите седмици след мягмара, когато всичко на оройхона започваше да се плоди, да расте и да зрее особено бурно, стопанството на старейшините направо се задъхваше. Част от жените се включваха в работата на мъжете — излизаха на нивите, а останалите, за да се справят с растящия като бесен наъс, работеха денонощно, само с две кратки прекъсвания за храна и с по четири часа за сън. Дори тогава обаче не се прибираха по домовете си — това се отнасяше както за събирачките, така и за по-опитните, привилегировани работнички, които сортираха гъбите.

Сай беше пратена за две седмици на чистата работа да сортира, а Атай, както винаги, не беше допусната в алдан-шавара и попадна на полето, в двойка с Енжин. Първия ден работеха едно и също: жънеха и връзваха снопите. Когато събраха реколтата, баргедът даде на Енжин върви и празни чували, а на нея — тежко чукало, за да груха класовете. И като я видя, че едвам го вдига, Енжин разбра, че не бива така. Не изпита никакви съмнения, никакво възмущение, никакъв гняв, не си помисли дори, че нарушава закона; изпита само спокойната увереност, че наистина не бива така. Отиде й взе чукалото от ръцете й и почна да бие снопите, макар да знаеше, че е забранено да си сменят работата: всеки отговаряше за това, което му е определено. Атай пък — наистина й пролича, че е бунтовничка! — също не каза нищо, а мълчаливо започна да влачи снопите при него, да връзва сламата и да издърпва настрана пълните чували.

Червената вечер угасна в небесната мъгла, на суур-тесега надуха извитата раковина да съобщят, че работата е приключила, и чак тогава двамата, все така без да кажат и дума, си размениха инструментите и отидоха да ги върнат на баргеда. След това обаче не си тръгнаха, а седнаха до тесега и Енжин попита:

— Атай, какво да направим, за да престанат да те измъчват?

— Нищо… — тихо каза тя.

— Но защо… — почна Енжин, а тя го прекъсна и зашепна бързо и отчаяно онова, което сигурно си беше повтаряла сама безброй пъти през тези три години:

— Знам, че не трябваше да отказвам, но пък и всички знаят как непорочните сестри прислужват на целомъдрените старейшини. Отначало живеят в разкош, после ги дават на баргедите и на церегите да задоволяват похотта им, макар че всички цереги са женени. Не виждам с какво това е по-добро от многоженството, което в нашата страна е забранено, макар в други страни да не е. Според мен е дори по-лошо. А когато някоя от сестрите забременее и роди, вземат детето, удушават го и го хвърлят в шавара.

— Откъде знаеш? — уплашено попита Енжин.

— Знам. Сестра ми живее при старейшините. И роди момче… и й го взели направо от ръцете, пъхнали го в една торба и го дали на… имат си специален човек за тези неща. Не искам и с мен да е така. Искам… исках и аз да си имам семейство и деца… живи…

И изхлипа.

— Недей… — Енжин посегна в мрака и докосна рамото й, а тя пак изхлипа и после зарида на гърдите му.

… Устните на Атай бяха меки и сладки и миришеха на цветовете на туйван, а загрубелите й от работа ръце бяха безкрайно нежни.

Така в живота на Енжин се появи тайна. След като вече веднъж беше нарушил закона, той продължи да го нарушава, без да се измъчва от никакви угризения. Много по-сложно обаче беше със Сай. За дузината години, прекарани заедно, той беше свикнал да не крие нищо от нея. Нямаше значение, че всъщност нямаше какво да крие. Но все пак преди той можеше да каже: „Знаеш ли, Сай…“ — и да сподели малкото, което беше станало с него или около него. А сега, когато в живота му се бе появила истинска голяма радост и имаше още един близък човек, трябваше да мълчи. И дори само поради това мълчание, от тайната, която ги разделяше, а не поради нещо друго, Сай, неговата толкова близка и любима Сай започна да му става чужда.

Така изтече почти цяла година. Външно почти същата като всички други години, но изпълнена с нетърпеливото очакване на прекалено редките му срещи с Атай и с незабележимото още, но вече започнало мъчение на мълчанието. А когато до новия мягмар остана по-малко от месец, нещата се ускориха и полетяха като спасяващ се от хищник авхай по повърхността на далайна.

Енжин с чисто мъжка слепота не забелязваше промените в приятелката си и Атай сама трябваше да му каже всичко по време на една от редките им случайни срещи. В първия миг той не повярва и чак когато сложи ръката си на вече наедрелия и корем и усети ритането на още неродилия се, но вече съществуващ живот, разбра, че е истина.

— И какво сега? — объркано попита той. — Нали знаеш, че…