Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Всички знаеха. Великият Йороол-Гуй не търпеше разврата. В страната на старейшините нямаше незаконни деца. Всичко останало — уви! — го имаше. Повечето мъже постъпваха просто и много законни съпруги ходеха с вдигната пред лицето си ръка, за да скрият поредната синина — последния аргумент на непренощувалия в дома си мъж. А озверелите от самота вдовици и изгубилите и последната си надежда да се омъжат девойки тайно си споделяха рецепти как да избегнат последиците от тайните си връзки или, ако случайно не успеят, как по-добре да стягат растящите си кореми, как и къде да родят на скришно и най-важното, кой от ловците какво иска, за да отиде да хвърли в шавара удушения плод на любовта им.

Случваше се обаче и грехът да не може да остане скрит и тогава според законите на Йороол-Гуй престъпницата трябваше да отговаря. Мъжете по оройхоните не стигаха и излизаше, че друг виновник всъщност няма.

— Моето дете ще живее. — Атай го каза съвсем тихо, но така, че Енжин веднага си представи непристъпния вид, с който минаваше покрай похотливите служители. — Ще се махна оттук.

— Къде? — попита Енжин и се сети, че повтаря въпроса си отпреди много време, само че вече пред нея.

— Не знам — каза Атай. — Ще отида при вана или в страната на Добрите братя, все ми е едно.

— Границата се пази, а освен това няма как да минеш през мъртвите земи. Знаеш какво разправят старейшините за огнените блата.

— Все ми е едно — упорито повтори Атай. — Ще тръгна през мокрите оройхони, ще пълзя, ако трябва, но няма да остана тук.

Енжин я слушаше и знаеше, че ще го направи — че ще се махне. И че сега го казва, за да му стане ясно, че ако иска, той може да тръгне с нея. Но и че може да остане, ако се направи, че не я е разбрал, и че тогава тя ще тръгне сама, без да го моли за нищо.

— Изчакай — каза той. — Другата седмица ме пращат охрана. По-лесно ще е да се мине границата.

И чак като млъкна, разбра, че не е казал „ще ни е по-лесно“ или „ще ти е по-лесно“. Просто сам не знаеше какво ще направи и затова го бе казал така, отлагайки решението за последната минута. Атай също реши да не уточнява нещата и само каза послушно:

— Добре, ще почакам.

На другия ден Атай изчезна. Енжин не я срещна на работа, не я видя и когато се прибра вкъщи. Не знаеше дали е избягала, без да го чака, или й се е случило нещо. Не смееше да пита за нея, а Сай, която иначе редовно му съобщаваше всичко ново, мълчеше.

Мина седмицата, мина и дежурството му, Атай я нямаше. Годината свърши, дойде веселият мягмар. Атай я нямаше.

Шестият ден на мягмара е ден на общи веселби, ден за жертвоприношения на щедрия Йороол-Гуй, ден за почивка. Ловът около шаварите е приключил, даровете, изхвърлени от далайна, са прибрани, празничното месо и плодовете са изядени, остава веселбата. Дълги процесии тръгват с дарове към пустеещия обикновено мокър оройхон. Старейшините вървят, заобиколени от непобедимите цереги, ловците крачат след тях с трофеите си да върнат на Многоръкия част от принадлежащите му по право богатства. Вървят и целите в рани от изгаряния сушачи — всички хем ги е страх от тях, хем ги презират заради смъртно опасния им занаят — спират на ръба на далайна и хвърлят в него кичури от косата си: измолват още мъничко живот. Единствено трудолюбивите баргеди, които пазят, броят и отпускат всичко на оройхоните, не са на брега: те не могат да напуснат постовете си дори за един ден, защото без тях всичко ще се обърка, животът ще спре и народът ще измре от глад.

От обикновените служители се допускат само онези, които са сметнати за достойни да наблюдават жертвоприношенията. На всички е съобщено предварително за тази висока чест и никога досега в историята на страната не се е намерил глупец, който да я откаже.

Енжин стоеше в тълпата зад гърбовете на церегите, гледаше как към далайна летят снопове хлебна трева, как по повърхността му се сипе брашно, как цопват сладките плодове, и слушаше песента на непорочните сестри. „О, безсмъртни повелителю! Приеми даровете на земята си!“ За пръв път идваше тук и за пръв път виждаше далайна. Сухите оройхони бяха много и много служители така и никога не биваха удостоявани с честта да присъстват на празника и знаеха само по слухове какво става на брега на шестия ден на мягмара.

Жертвите ставаха по-богати, пеенето — по-силно. Лееше се ферментирал сок, хвърляха скъпоценни раждащи искри кремъци, които в целия свят се намираха единствено на Кръста на Тенгер. „О, татко наш, Йороол-Гуй! Даваме ти най-добрата си жена!“ — пееха непорочните развратници. И изведнъж на Енжин му причерня — защото видя как вдигната високо над тълпата плува носилка и в носилката седи Атай. Ръцете и краката й бяха вързани, но малцина забелязваха вървите под широките ръкави на скъпите й одежди. За сметка на това пък празничният талх беше тесен по тялото, та всички да видят издутия й корем.