Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

И тогава — полумъртъв и полубезумен, — вместо да бяга, той пристъпи към далайна, олюля се, вдигна ръце, зашепна проклятия, както правеше Сай всяка нощ, и създаде оройхон. И сега този оройхон — нелеп и безполезен квадрат суша — стои точно по средата на пътя между земите на старейшините и страната на вана. На него не живее никой, понеже животът там е невъзможен, но пък вече все пак е по-лесно да стигнеш от едната страна до другата. В редките случаи, когато старейшините се съгласяват да разменят пускащ искри кремък срещу бисер и изсушен харвах, баргедите се срещат тук с пратениците на вана. И затова този необитаем оройхон се нарича Търговския оройхон.

Но търговията започна чак след години, а сега безумният илбеч си свърши работата и без дори да стъпи на новия оройхон, за пръв път от години се засмя и продължи по пътя си.

От другата страна охраната не беше толкова строга — нали тук не чакаха да заловят тайнствено изчезналия илбеч, — така че Енжин лесно заобиколи поста, където скучаеха няколко доблестни цереги, и стъпи в земите на вана.

И много бързо забеляза разликата между двете страни. Тукашната земя беше чудовищно пренаселена. Когато се опита да влезе в първия сух оройхон и да се напие с вода, го пребиха жестоко и го изхвърлиха. Наложи се да свикне с чавгата, която преди ядеше само по време на тържествените богослужения. Едно е да сдъвчеш кисело и миришещо на нойт парченце веднъж на месец, докато слушаш химните на събралите се около суур-тесега служители, съвсем друго — да се храниш с чавга и само с чавга.

Пребитият и хвърлен в нойта Енжин оцеля по чудо. Прибраха го три изгнанички — бяха обезобразени и едва се крепяха на краката си. Но незабавно и дружно се обявиха за негови законни съпруги. Очевидно и тук, където самото съществуване беше относително понятие, стабилното семейно положение все пак значеше нещо.

Съпровождан от жените си самозванки, Енжин обиколи цялото крайбрежие на страната на вана. Можеха да се движат само по мокрите оройхони. По синорите между сухите бяха прокарани равни пътеки, пътеки имаше и в самите вътрешни оройхони, но беше рисковано да стъпваш на тях, ако не си церег. По нивите работеха не безразлични към всичко на света служители, превиващи гръб за паница каша, а стопани, готови да прережат гърлото на всеки, който се осмели да се приближи към имота им. Поради невероятната гъстота на населението обаче мнозина земеделци не можеха да си позволят дори бедняшкото съществуване на робите на Йороол-Гуй в земите на старейшините.

Новото семейство на Енжин всъщност беше чисто икономическо сдружение. Жените му дори и не помисляха за каквато и да било душевна или физическа близост — просто заедно беше по-лесно да оцелеят. Жените копаеха чавга, събираха харвах, при възможност пооткрадваха по нещо от сухите оройхони; Енжин пък, без изобщо да се страхува, ровеше в купищата изхвърлени на брега на оройхона твари и събираше кожа, лепкави люспи, морски косъм и рибя кост — всичко, което хората събираха обикновено само по време на мягмара. Защото освен Йороол-Гуй, който можеше да опустоши целия оройхон, от далайна излизаха и уулгуй, и докато по-големият им брат беше един, те бяха много.

Жените му направиха дебели обуща и широкопол жанч с дълги ръкави — единствената дреха, с която повече или по-малко безопасно можеше да се работи на мокрите оройхони. Направиха подобни дрехи и за себе си. Странният им, противоестествен съюз, кой знае защо наречен семейство, започна да оправдава съществуването си. Енжин постепенно се научи на много неща за този нечовешки живот. Например как правилно да избира място за нощувка и как да постила кожата, на която спеше, та да не я залее нойтът. И как да се измие със сока само на една чавга, а с изстискания остатък дори да почисти жанча си. Научи се да цени жирха и да го яде суров. Най-важното в случая беше да гълташ колкото можеш по-бързо, а после да внимаваш да не се оригнеш — иначе дори най-привикналите повръщаха.

Жителите на сухите оройхони също събираха чавга и харвах и затова четиримата не можеха да се задържат дълго на едно място, така че постепенно се придвижваха все по на запад, докато не стигнаха края на земята. Тук също имаше мъртви блата. И два пушещи оройхона, избягвани даже от изгнаниците.

Енжин безгрижно тръгна право към границата, защото там изхвърленото от далайна щеше да е най-много, като изобщо не помисли как ще работи там, където трябва да се грижиш само за това как ще оцелееш. И в душата му се пробуди онова, което не искаше да си спомня, защото го беше страх да не полудее — той всъщност не забелязваше, че от години тихата му лудост се състои именно в това. Сега обаче отровният дим го замая и свали наложената от самия него забрана, аварите му помогнаха да се превърне в пламък и Енжин забрави защо е дошъл тук и за два часа направи първия си оройхон в страната на вана.