Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Две години Енжин си игра на криеница с целия свят. През първите месеци освен чудовищния път на смъртта построи дузина и още четири оройхона, но така, че да могат да служат за прибежище на изгнаниците и за нищо друго. Единствено първият оройхон, където се бе образувала суха ивица, представляваше някаква ценност. Одонтът Хооргон обаче не прати там войски, понеже прецени, че няма да му стигнат и дузина дузини. По този начин се образува нещо като република, която навсякъде почнаха да наричат Свободния оройхон. Властите не тръгнаха да преследват скитниците и по новите земи — крайбрежието се беше удължило прекалено много и беше цялото в носове и заливи. Постепенно скитниците намаляха — набезите на Йороол-Гуй, животът на мокрото, сблъсъците със земеделците и с церегите си казваха думата. Армията на скитниците вече не съществуваше, оцелелите се превърнаха в най-обикновени изгнаници. Тъкмо сред тях се криеше Енжин — беше спрял да строи и успешно се правеше на бандит. Разбираше, че ако другарите му по нещастие разберат, че той е илбечът, довел до такива злочестини, няма да оцелее дори час от отпуснатото му от Йороол-Гуй денонощие. Затова с привидно безразличие слушаше дрънканиците им за това като къде ли може да се е дянал илбечът и ако някой го питаше какво мисли по въпроса, отвръщаше с явна злоба:

— Йороол-Гуй да го вземе дано! Хубаво, че го няма. По-добре се живее без него!

Всъщност в сърцето на сърдития на целия свят илбеч зрееше нов план, Енжин беше решил да избяга от всички, да построи сух оройхон само за себе си и да живее сам. Обаче трябваше да изчака на хората да им омръзне да търсят нови земи, да мине по мъртвата ивица и ако успее, да започне нов живот. Точно затова безумният строител се спотайваше и цели две години обикаляше крайбрежието, ядеше прогнила чавга и чакаше. И тръгна на път чак когато спряха и последните слухове и никой вече не се надяваше на чудеса. Все така носеше на рамо кошницата с багажа си, покрит с харвах, с която не предизвикваше ничии подозрения — дори церегите се отнасяха по-благосклонно към безвредните събирачи на харвах, отколкото към скитниците: нали все някой трябва да върши и тази отвратителна работа.

Една вечер Енжин стигна до Свободния оройхон. Много добре помнеше, че точно тук бе започнал дейността си в земите на вана, че точно този оройхон бе построил най-напред. Сега обаче нямаше да му позволят да остане тук. Просто да мине — може, обаче без да копае чавга, без да се приближава към шавара, без да посяга към хохиура. Тук всичко беше общо, но нямаше нищо за чужденците. И Енжин вървеше по синора между оройхона и сухата ивица и тактично не поглеждаше настрани. И изведнъж чу детски глас:

— Мишко, мишко, я смукни!

Момченцето, тригодишно най-много, очевидно беше избягало от майка си и сега бе стъпило в една дълбока локва, тъпчеше съсредоточено на място и гледаше как краката му потъват в смесената с нойт тиня. Мърлявото му личице сияеше от блаженство, че си играе на забранената и тъкмо затова толкова привлекателна игра. Нойтът вече се надигаше почти до коленете му, но детето не забелязваше, че вече няма да може да се изтръгне от хватката на мишката, смееше се доволно и затъваше все повече.

— Ха! — каза Енжин и спря. — Скоро ще потънеш до гуша. Я излизай!

И стъпи в калта, хвана детето и го измъкна от мляскащата дупка. Малчуганът сърдито се разпищя.

— Пак ли, Бутач?… — чу се глас и на синора откъм сухото изтича млада жена, взе си пищящото съкровище от ръцете на Енжин и почна да му благодари.

— Няма нищо — отвърна Енжин. — Няма да го оставя да се удави я.

Жената обаче вече бе взела и кошницата от ръцете му и го поведе на сухото, към една голяма палатка, вдигната до синора.

Не, не, ще вечеряте с нас и ще пренощувате — обясняваше тя. — Иначе няма къде. Знаете ли, тоя непослушник е по-пъргав и от тукка, само бели прави. Веднъж вече за малко да се удави в нойта — и пак гази в локвите. Направо не знам какво да го правя.

Енжин седна и я заслуша, докато тя пъргаво шеташе. Струваше му се, че си е вкъщи и че вече не трябва да ходи никъде.

В косата на жената матово сияеха скъпоценни украшения: извити гребени, направени от кост на блед уулгуй. И Енжин си помисли, че човек трябва да е не само много богат, но и уверен в себе си, за да позволи на жена си да носи такива скъпоценности посред бял ден и пред всички. Бледият уулгуй беше много рядък звяр и освен това много опасен. За разлика от черния, той не живееше в далайна, а в шавара, на долното, изцяло залято с нойт равнище, и не се приближаваше до изходите дори по време на мягмара. Енжин не беше и чувал някой да се е справял с блед уулгуй сам. От костичките по пипалата на уулгуя се правеха женски украшения, кръгчета, сияещи с безброй цветове, но и жените на одонтите рядко можеха да ги пришият на талховете си. В гърлото на малкия уулгуй пък имаше два бели полумесеца — и точно такива имаше и в косата на домакинята.