Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

След няколко минути дойде и бащата на малкия Бутач — вървеше бодро, пееше си и влачеше за мустаците убит парх.

— А, гости ли имаме? — дружелюбно възкликна той, щом видя седналия пред палатката Енжин. — Много се радвам.

Енжин стана и тромаво се поклони.

— Бутач пак се беше наврял в нойта — каза жената — и този странник го измъкна.

— Благодаря, старче — каза ловецът.

Енжин за пръв път чу това обръщение и внезапно си помисли, че наистина може да бъде баща на този ловец в изподраскана, но здрава броня, на която би завидял всеки церег, и на прекрасната майка на непослушния Бутач, който забрави, че е сърдит, щом видя парха. И оттогава, когато си говореше сам, Енжин се наричаше точно така — старец.

Откъм аварите дойде втората жена на ловеца — носеше голямо блюдо питки. Беше съвсем млада и невероятно приличаше на Атай. А може би на Енжин само така му се стори, защото жената беше бременна. И гледаше странно, сякаш в нищото, сякаш заслушана как в тялото й расте бъдещото й дете. Докато носеха дете, всички жени, които можеха да си го позволят, връзваха на шията си поне едно бисерче в знак на това, че майката поема сълзите на бъдещото си дете върху себе си, а на него оставя само радостите. Тази носеше цяла огърлица от невероятно редки сини бисери.

Ловецът видя как Енжин гледа огърлицата и каза:

— Скъпоценностите са хубави само тогава, когато красят жените. Ванът, разбира се, има повече съкровища, но кой ги вижда? Аз съм намерил тези играчки и нека с тях си играят тези, които обичам.

Питките бяха поднесени със сок от туйван — нещо невиждано на мокрите оройхони. Енжин почна да отказва, но го сложиха да седне на почетното място и на всичките му благодарности ловецът само казваше:

— Топлата храна се готви лесно, нали аварът е наблизо. Да живеем, докато можем.

— Семейството ви е щастливо — каза Енжин. — Много оройхони съм обиколил, но не съм виждал семейство като вашето и не съм си и мислил, че такова щастие е възможно. Не говоря за питките — мнозина ядат питки, макар и никой да не ги споделя с чужди хора. Говоря за радостта.

— Прав си — каза жената със синята огърлица и обърнатият й навътре поглед чак сега заля Енжин със сиянието си. — Днес ядем сладка каша, утре може би ще се радваме и на чавгата, но ако не изядем кашата днес, до утре тя ще се вкисне. Тогава защо да ни е жал за нея? А радост трябва да има винаги.

Сутринта Енжин продължи пътя си. Тръгна през мъртвите земи към края на света, където искаше да си построи дом, за да живее в него сам, без да вижда никого… освен това семейство. И докато минаваше през отровните, замъгляващи разума пушеци и после, докато се гърчеше в мъките на строителството, илбечът си представяше как ще доведе в новите чисти и сухи земи широкоплещестия сивоок ловец, двете неземно прекрасни жени, непослушния мъничък Бутач и другото, още неродено детенце, детето на жената с огърлицата от сини бисери…

Шооран слушаше разказа на стареца. И двамата бяха забравили за времето и не забелязваха, че през отворите вече прониква жълтеникавата утринна светлина.

— И за пореден път излязох страхливец — тежко въздъхна старецът. — Не доведох никого, защото разбрах: такъв човек няма да пази тайната и да й се радва самичък. Всеки месец, щом приберях реколтата, се канех да ида да ги доведа, но излязох храбрец само в мечтите си. Десет години само се канех.

Старецът млъкна, върна се от миналото и погледна Шооран. Момчето седеше неподвижно, синята бисерна огърлица висеше от пръстите му.

— Това е мамината огърлица — каза Шооран.

— Ти дойде сам — каза старецът. — Благодаря ти. И ми прости всичко, което не направих.

После стана, обърна се към прозореца и въздъхна.

— Ето го и утрото. Ако се вярва на Йороол-Гуй, няма да доживея до вечерта, а имам още много работа. Все пак съм илбеч и съм длъжен да строя дори ако на някои това им се струва безсмислено. Трябва да удължа мъртвата ивица към далайна. Не заради Тенгер и стената му, не. Може би някога ще разбереш защо отивам точно там, макар че ще е по-добре изобщо да не го разбереш. Ако не се върна, всичко тук е твое. Но това го пази като очите си. — Старецът извади изпод леглото си сандъче, отвори го и разгъна парче ощавена кожа. — Виж, това е карта на света. Това е далайнът, а това са оройхоните. Не съм сигурен правилно ли е начертана страната на Добрите братя, но това всъщност не е кой знае колко важно. Важното е, че далайнът изобщо не е толкова огромен, колкото ни се струва, когато застанем на брега. Илбечите от древността са свършили добра работа, особено като се има предвид, че са били само четирима-петима! Останалите Многоръкия ги е хванал още щом са построили първия си оройхон — или пък са били разкъсани от благодарната тълпа. А най-вероятно повечето са се раждали, живеели са и са умирали, без дори да се досещат за дарбата си, като може би дори никога не са виждали далайна. Защото не е вярно, че илбечите се раждат рядко. Няма и ден, няма и час, в който някъде да не живее илбеч. Просто той сам не знае кой е и какъв е. Точно затова ти разказах всичко. За да знаеш… всички хора да знаят. Макар че може би греша и всичко е напразно.