Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Гадният махмурлук и ужасният срам му помогнаха да осъзнае това, което беше крил от самия себе си цяла година: че не от страх от парховете и гвааранзите не излиза на мокрото — тези зверове все пак излизаха на повърхността само веднъж годишно, и че не от Йороол-Гуй го е страх — в края на краищата, като си зад синора, Многоръкия не е никаква опасност. Истинският, дълбокият ужас у него беше породен от далайна. Беше го страх, че последните думи на стария илбеч може да са грешка, но още повече го беше страх от възможността да са истина. И точно затова цяла година беше живял така, сякаш никой не му беше казал нищо и сякаш изобщо нямаше никакъв далайн. Сега обаче всичко вече му беше ясно и седнал на полуизгнилите листа и треперещ от студ и от гадене, Шооран шепнеше:

— Аз съм илбеч… Аз съм новият илбеч…

Ами ако не беше истина? Ако в последния миг старецът се беше отказал да му даде дарбата си и той си беше останал същият като преди… А може би дарбата на илбеча не се подчиняваше на дарения с нея и преминаваше сама, върху когото си иска, без да се съобразява с ничии желания… От къде на къде беше решил, че е станал илбеч?

Шооран скочи, преглътна страха и гаденето и затича към далайна. Видя вълните, видя съскащата пяна, камарите смазани тела покрай брега. Ами да — нали беше мягмар, далайнът се вълнуваше и не можеше да се строи. Зарадван от отсрочката, Шооран забърза към безопасния алдан-шавар, възможно по-далече от неизвестността.

Отсрочката беше три месеца. Шооран непрекъснато си намираше работа, за да не повтори похода си до далайна. Всяка вечер се укоряваше и си казваше, че утре на всяка цена… на всяко утре си намираше друга работа. Старецът сигурно бе изпитвал същото, когато бе плел ризницата или бе сушил огромните си запаси наъс с мисълта скоро — утре — да отиде да доведе семейството на ловеца на оройхона си. Най-сетне една вечер Шооран просто отнесе дрехите си в един от складовете и сложи до постелята си обущата на стария илбеч и тежкия му жанч, та на сутринта да няма никакво извинение, че си е намерил друга работа и затова не е отишъл до далайна.

И на сутринта наистина отиде на брега, вдигна ръце към стелещите се ниско облаци и неуверено почна:

— Далайн, мразя те, не искам да те има…

Влагата на далайна се люшкаше тежко и сънено, нищо не се променяше нито край него, нито в далечината. Далайнът спеше и изобщо не се интересуваше от заклинанията на някакво си безпомощно момченце. Със смесено чувство на облекчение и разочарование Шооран отпусна ръце.

Не беше илбеч! Можеше спокойно да си живее тук, нищо не се беше променило. Нямаше защо да се страхува от хората, а и Йороол-Гуй не се интересуваше от него повече, отколкото от която и да било твар на оройхона. Страшното проклятие, прозвучало още преди сътворението на света, нямаше нищо общо с него! Той щеше да е щастлив и да си живее живота — дълъг, безметежен, скучен живот… Раменете му се разтресоха от ридания, той обърна гръб на далайна и като предалия се на Йороол-Гуй Ван тръгна към прозрачните си потоци, към туйвана, към самотата си.

След няколко дни Шооран се успокои и заживя пак като преди, макар че от време на време го налягаха пристъпи на безпричинна мъка. Затова пък вече не го беше страх от далайна — нещо странно за човек, израсъл на мокър оройхон. Когато се наложеше, Шооран спокойно отиваше на брега и не го беше страх от Йороол-Гуй и от по-малкия му брат повече, отколкото трябваше. А когато дойде новият мягмар, Шооран облече ризницата над жанча — не беше забравил срещата си с парха, когато за пръв път бе стъпил на оройхона! — и тръгна да търси кост: трябваше да поправи някои инструменти. Не принесе жертва на владетеля на далайна — вече не изпитваше към Йороол-Гуй такова уважение, както навремето. Но пък ловът му беше успешен — лесно хвана четири големи тукки. Месото им, което навремето му се беше струвало невероятно вкусно, намирисваше на нойт и той реши, че за нищо на света няма да го яде. Затова пък грижливо обработи кожите им и като си спомни на какво го беше учила майка му, си уши обуща — високи до коленете, непроницаеми за нойта и, както си беше мечтал като дете, с игли отпред и на петата. Направи ги малко големи, но пък нали щеше да порасте още, нищо че ризницата вече му беше по мярка, особено като я облечеше над жанча.

Тази мисъл го подсети, че може да си направи и още едни доспехи — нали в непроходимите земи все още лежеше мъртвият уулгуй, по-точно онова, което бе останало от него след две години. Дотам не беше кой знае колко далече. Освен това сега той беше много по-силен оттогава, имаше хубави здрави дрехи и колкото си искаше смола и сок от туйван, за да накисне някоя гъба. Очите си пък можеше да защити е остъргани люспи. С такова снаряжение можеше да мине мъртвите земи от край до край.