Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

И Шооран започна да се подготвя за пътуване. Разбираше, че едва ли ще намери царския обръч, но от хилядите дискове все трябваше да са останали стотина… Чудеше се какво и как ще направи с костените пулове, с какво ще ги свързва и изобщо как ще сглоби доспехите си — не знаеше, а и сигурно малцина на света знаеха: дори не всеки одонт имаше такива неща в съкровищницата си. Под тези повърхностни мисли обаче, също като нойт под засъхнала коричка, се криеха други — за хората. Не за майка му и не за стареца — спомените за тях не го плашеха, — а за онези, които беше напуснал и които живееха на Свободния оройхон и в страната на вана. Представяше си какво ще каже за снаряжението му старият Хулгал и как ще заахка съседката Саригай, и как отвсякъде ще се застинат децата й. Виждаше как Боройгал изгаря от завист, но не смее да го докосне — нали е облечен като церег — и само тормози измъчените си жени. Мъчеше се да си представи какво ли ще направи Мунаг. Сигурно щеше да съжалява, че го е прогонил. С други думи, докато мислеше за доспехите от уулгуй, на Шооран всъщност му беше мъчно за хората, макар че те не заслужаваха да му е мъчно за тях. Но не можеше повече да живее в самота. Беше на дузина години и още една, а това е лоша възраст да си сам.

И дойде денят да тръгне на път. За няколко минути стигна до мъртвата ивица и спря пред нея. Достраша го — разбра, че няма да може да я прекоси. Прекалено силно се бе врязала в паметта му вонята на горящия нойт и това направо го парализираше и той не можеше да се насили да стъпи в огненото блато.

Тежка вълна се удари в брега, отнесе част от натрупаното по него и донесе ново. Изпаренията дразнеха гърлото дори през напоената с благовония гъба. Очите го смъдяха. Нямаше път към хората, имаше я само вечността, пълна със самота.

Шооран се разтрепери от мъка, негодувание и безсилие.

— Пусни ме… — помоли той глухия далайн.

Далайнът все така се полюшваше, все едно Тенгер бе обезумял и си играеше на каша-паша.

— Пусни ме!… — викна Шооран и замахна заплашително срещу далайна.

И далайнът се раздвижи. Вълните се надуха и се разбягаха, сякаш подгонени от вика му. Появи се пяна, а сред нея — твърда земя. Пред подлютените очи на Шооран се повтаряше чудото на творението — но стария илбеч го нямаше, всичко ставаше по неговата, на Шооран, воля. И Шооран — вече не момче, но и още не мъж, измъчен от самотата и смазан от внезапно придобитата си сила — не издържа: трепна, дръпна се, вдигна ръка пред очите си — и в същия миг пробуденият далайн смаза неуспялото да се втвърди творение, оживялата влага накъса повърхността на неродената още земя и призраците на суур-тесегите потънаха в дълбините.

Шооран побягна. Стигна сухия оройхон и се скри в алдан-шавара, и две седмици не излезе навън. Излезе чак когато трябваше да жъне житната трева. Вече не си мечтаеше за никакви доспехи, случилото се беше изтласкало някъде дори мъката му по хората. А после страхът постепенно се стопи и Шооран почна да преценява неуспеха си философски: може да не е станало първия път, ще стане следващия. В крайна сметка първата му тукка първо също беше избягала, а после се беше оказало, че не е толкова трудно да я хване.

Но не бързаше със следващия път. Живееше, все едно не беше станало нищо, само от време на време вечер вадеше картата на стареца, дълго я разглеждаше, прокарваше пръст по бреговата ивица и си мърмореше. Броеше оройхоните — поотделно мокрите, поотделно сухите. Премери далайна. Излизаше, че в него могат да се съберат още пет двойни дузини оройхони — без мъничко. Никой от илбечите в миналото не беше строил толкова много оройхони, дори великият Ван, както казваха преданията, беше успял да издигне само три двойни дузини нови земи. Шооран намери на картата своя оройхон, после взе суха тръстикова клечица и с черна боя от корема на една убита тайза очерта земята, която старият илбеч бе построил пред очите му. Не знаеше дали старецът е направил още земи и затова картата свършваше дотук.

Реши да изчака два месеца, преди да направи нов опит, защото нали старецът беше казал, че набезите на Йороол-Гуй продължават по два месеца. Многоръкия обаче така и не се появи и Шооран напусто чакаше на върха на суур-тесега чудовището, което досега бе виждал само веднъж. Поради което изпусна жътвата и трябваше да събира ороненото зърно направо от земята — но пък беше свикнал вече да яде питки и не мислеше да се отказва от тях.

Реколтата все пак пропадна и един месец Шооран живееше от старите запаси, които обаче трябваше да се възстановят, и така срокът, който си беше дал, дойде и отмина, и пак наближи мягмарът — дузина и вторият в живота му и третият от деня на смъртта на майка му. Двата месеца, както можеше да се очаква, станаха на половин година.