Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

След появата си боверите почваха да се размножават естествено, макар че понякога, рядко наистина, след мягмара, броят им на някои оройхони рязко се увеличаваше. Никой не знаеше защо става така, но пък след подобно радостно събитие веднага започваше братоубийствена делба на неочаквано появилото се богатство.

Доколкото Шооран можеше да съди, боверите на първия оройхон не бяха намалели, пък и как биха могли да стигнат дотук? Плоските им къси перки не бяха пригодни за движение по сушата, да не говорим, че тези лениви дебелаци изобщо не биха могли да се прехвърлят през синора. И оставаха две възможности: или бяха изплували от изворите, или се бяха самозародили в чистата вода и бяха порасли за една нощ. А може би, както разказваха жените, тази нощ беше дошъл глупакът от приказките Бовер и беше заселил оройхона с потомството си.

Тайната на боверите така си и остана неразгадана — Шооран просто видя, че един ден потоците са пълни с тях, а предния ден ги беше нямало. Никога не се беше замислял как се появяват — все пак ги имаше и на оройхона на стария илбеч, макар да не можеха да доплуват през далайна, а и Енжин не можеше да ги е донесъл в торбата си, нали?

Третият оройхон беше още по-близо до мъртвата земя. Не можеше да стане сух, обаче част от огненото блато все пак щеше да просъхне. Сега само една крачка отделяше Шооран от земите на изгнаниците, а и те можеха да видят брега на новия оройхон в далечината. Шооран обаче се успокояваше с мисълта, че изгнаниците посещават западния бряг на оройхона си само в края на годината, преди мягмара, а пък тогава мъглата над далайна се сгъстяваше и не можеше да се види почти нищо. Земята обаче щеше да изсъхне почти до мястото, където беше говорил с уулгуя, и значи щеше да успее да стигне дотам. Шооран разбираше, че това е само повод, но не искаше да си признае, че всъщност е зажаднял да види хора.

Безопасното време още не беше дошло и Йороол-Гуй сигурно беше някъде наблизо, така че Шооран беше много предпазлив. Отиде до далайна по синора покрай мъртвата земя. Тук почти не можеше да се диша, но прозрачната маска и напоената гъба все пак помагаха. Пък и Йороол-Гуй едва ли щеше да се появи точно тук, а пък ако изплуваше, Шооран винаги можеше да скочи от синора и да се озове в безопасност.

Оройхонът се издигна невероятно лесно и Йороол-Гуй не се появи, така че Шооран дори малко се разочарова. Върна се по новата суха ивица — беше цялата в тиня и кал и все още пушеше. Намери сред боклуците един диск от пипалата на уулгуя — голям, по-широк от разперените му ръце. Но за трите години нойтът го беше разял и дискът вече не беше нито красив, нито твърд — костта направо се трошеше с пръсти. Шооран въздъхна, хвърли го и тръгна да се прибира.

Или лекотата, с която се бе предал далайнът, беше лъжовна, или може би гъбата не беше помогнала и Шооран все пак се беше натровил от дима, но още по пътя му призля. Отначало му стана студено, въпреки че вървеше покрай нажежените авари. После го заболя главата, а след нея и всички кости. Едва успя да се прибере, изпи две чаши вино, зави се презглава с топлите кожи от бовер — и го втресе.

Мяташе се, не можеше да си намери място, изгаряше — огънят, лумнал в него по време на строителството, не беше изгаснал, а продължаваше безсмислено да го изпепелява, и никой от онези, които се бяха събрали около него, не му даваше вода, и огънят ставаше все по-безмилостен…

— Мамо, вода… — молеше се Шооран.

— Не мога, моето момче — отговори майка му. — Ти сега си илбеч, трябва да правиш всичко сам. Не бях жена на илбеч и не бих пожелала такава съдба на сина си, никога, но ти не ме послуша. Упорит си като баща си.

— Не мога да живея сам — каза Шооран. — Огънят ме убива. Дайте ми вода!

— Нали те повиках — каза добрият уулгуй. — Но ти не дойде. Упорит си като истински илбеч. Живей си тогава сам, а ако не можеш — умри сам.

— Не искам така — каза Шооран. — Дайте ми вода.

— Предупреждавах те — каза старецът, — че ще ме проклинаш. Вече е късно. Ти си илбеч. Никой няма да ти даде вода и все пак ти ще живееш и ще строиш.

— Защо? — попита Шооран. — Защо да строя оройхони? Баща ми се е махнал от сухите земи, защото там не е имало правда. Защо тогава да умножаваме неправдата? Старче, ти знаеш най-добре, че колкото и земи да направя, ванът и алчните одонти ще ги завземат. Самият ти си строил само мокри оройхони, но те са ужасни! Защо трябва да го правя?

— Защото си илбеч — повтори старецът.

— Можеш да се откажеш от дарбата си — каза уулгуят — и ще бъдеш щастлив. Брат ми ще отмени проклятието, защото ти си последният илбеч.