Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Ето ги — каза Шооран.

— Дай ги.

Шооран ги довлече до него.

— Няма да ги пипаш — викна скитникът. — Мои са си. И ги прегърна и умря с блажена усмивка.

Шооран не погреба мъртвите скитници — нямаше нито сили, нито време за това. Ако лудата Нарвай наистина беше тръгнала да разнася вестта за новите земи, съвсем скоро тук щяха да нахлуят безброй хора. А още след първите двама — вече мъртви — му беше ясно на какво ще заприлича всичко. Пък и ако един илбеч искаше да живее, не трябваше да се задържа много на новите оройхони: дали щяха да го пленят алчните цереги, дали в пристъп на умиление щеше да го стъпче благодарната тълпа, дали, без никой да знае кой е, щяха да го заколят някъде — краят беше един и същ.

Опасността му придаде сили и Шооран почна да се готви за път. Взе празничните, никога необличани дрехи на стареца, които отдавна вече му бяха по мярка, взе две напоени с благовония гъби, взе храна и най-необходимите инструменти и натъпка всичко това в една торба. Отнесе малко припаси в една кухина на „пътя на тукката“, та ако някой ден се върне, да не е съвсем без нищо. После се облече за пътуване по мокрото и взе харпуна — ловците можеха да носят харпуни, както и обуща с игли. Облече ризницата под широкия, специално ушит да се носи над нея жанч, и видя, че макар все още да му е малко широка, на дължина му е по мярка. Забранения нож — нямаше сили и воля да се раздели с него — скри на гърдите си до огърлицата на майка си и до картата, на която през последната половин година се бяха появили три нови оройхона.

И когато стъпи на втория от сухите оройхони, чу викове. Откъм мъртвите земи тичаха хора. Не бяха кой знае колко — около четири дузини, мъже и жени, но на него, нали беше живял сам, му се сториха огромно чудовищно същество с безброй много гърла и десетки, стотици ръце.

Шооран отби от пътя си и се скри на сухата ивица, която засега беше пустинна. Изчака да минат още две групи хора и чак когато се стъмни и вече не минаваше никой, тръгна по мъртвата земя. И докато се отдалечаваше, чуваше далечните радостни викове и дълбокото хрипливо мучене — хората избиваха боверите.

Било в началото на новите векове.

От далайна се издигали пет кремъчни оройхона и тези пет оройхона били мокри, и хората нямало къде да се скрият от нойта. По волята на Тенгер хората се родили в един ден, но най-големият от тях се родил вече стар и мъдър. И този старейшина казвал на другите какво могат да ядат и ги учел как да ловуват зверовете в шавара. А когато Йороол-Гуй идвал за обещаното му, старейшината казвал на хората къде да бягат, за да се спасят. И всички слушали старейшината. Само двамина не го слушали. Първият бил Бовер Глупака — и толкова за него: разумният човек така или иначе не може да разбере защо глупакът не бяга натам, накъдето му сочат. Вторият, който не слушал старейшината, бил илбеч, макар че никой не знаел това.

Един път старейшината пратил, хората на южния оройхон да събират чавга, но илбечът тръгнал на север и построил там нов остров. Когато хората се върнали, видели оройхона и попитали старейшината:

— Откъде се взе тази земя, която не прилича на Кръста на Тенгер, и можем ли да събираме чавга на нея?

Старейшината не знаел, но не искал хората да разберат това, така че се потупал по корема и казал важно:

— Откъде се е взела — това е тайна, която знам само аз. Можете да събирате чавга на нея, но трябва да давате половината събрано на мен.

Хората повярвали, илбечът не се обадил, а глупакът не разбрал нищо и всичко станало така, както бил казал старейшината.

Друг път старейшината пратил хората на север, а илбечът тръгнал на юг и направил там оройхон. Когато се върнали, хората се учудили и попитали старейшината:

— Откъде се взе тази земя, която промени света, и няма ли чавгата на нея да е горчива?

Старейшината се надул от гордост като авхай и рекъл:

— Раждането на земята е тайна, която знам само аз. Чавгата на тази земя е сладка, но половината от събраното ще давате на мен, а четвъртината — на храбрия церег, за да ви пази от разбойници.

Хората се съгласили, илбечът си мълчал, а глупакът пак не разбрал нищо.

Следващия път старейшината наредил на всички да тръгнат на запад да ловят тукки и миризливи жирхове и всички тръгнали, само илбечът тръгнал на изток. Когато се върнали, хората видели нов оройхон, учудили се и попитали:

— Откъде се взе тази обширна земя и има ли на нея жирхове и бодливи тукки?

Старейшината се надул толкова, че заприличал на далайна, и рекъл: