Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Жужигчин го изрита в корема. Ризницата го спаси от иглите, а може би в протритата обувка на скитника не бяха останали игли, но все пак ударът го накара да се превие от болка. Когато черните кръгове пред очите му спряха да се въртят и Шооран успя да вдигне глава, видя, че тримата мъже ровят в торбата му. Все така превит, Шооран направи една крачка и изрита Жужигчин. И иглите си свършиха работата — скитникът с писък падна в нойта. Шооран изгледа другите двама в очите и вдигна харпуна.

— Дайте торбата!

Единият се заотдръпва, но вторият измъкна бич и замахна. Докато бичът описваше свистяща дъга, Шооран отскочи и бичът само разплиска калта.

„Шиба като парх с мустаци“ — помисли си Шооран, докато избягваше втория удар. След третия скочи почти под ръката на скитника и докато той изтегляше бича, за да замахне пак, удари с харпуна. Стори му се, че назъбеното острие пронизва направена от кал кукла, толкова лесно влезе. Шооран издърпа харпуна и се обърна към Жужигчин, който пълзеше през нойта, оставяйки дълбока бразда, и крещеше:

— Пошегувах се бе! Вземи си торбата! Пошегувах се!

Жените пищяха.

Шооран грабна торбата и побягна. Спря чак когато мина почти целия оройхон и седна на близкия синор. Ръцете му трепереха. Внезапно разбра, че току-що е убил човек. Дори да оживееше, това не променяше нищо — нали беше ударил, за да убие, и се беше оказало по-лесно, отколкото да прониже бовер.

Чуха се гласове и Шооран трепна. Ей сега щеше да дойде още някой и пак щеше да трябва да убива. Не, слава на Тенгер, това бяха само жени с чавга. Но нали след тях щеше да има и други, от онези, които признават само правото на бича…

Шооран стана и като се помъчи да изглежда самоуверен и опасен, тръгна напред.

Накъде?

Дузинникът Тройгал слезе по прохода и спря пред тежката костена врата. Тъмната кост беше с богата резба и Тройгал я заоглежда, докато подреди мислите си. Вратата водеше в покоите на одонта Хооргон, но самият господар не беше в алдан-шавара и едва ли щеше да се върне тук. Вчера го беше повикал великият ван и сега Тройгал, който бе придружил началника, носеше на наследника лоши новини. Ванът беше ядосан, че провинцията на Хооргон вече две години не изпраща в централния арсенал харвах и поради това отдавна замисленият поход срещу изгнаниците и скитниците се бави.

А какво можеше да направи Хооргон? След смъртта на непокорната сушачка беше изпаднал в отчаяно положение. Сякаш самата съдба се бе опълчила срещу него. Бедняците, с риск да си навлекат гнева на всемогъщия одонт, отказваха тази опасна работа, а ако ги принудеха, предпочитаха да избягат и да станат изгнаници, но не и да загинат в пламъците. Малцината, които се съгласяваха да станат сушачи, загиваха преди да се научат на нещо. Не успяха и да подмамят сушач от някоя съседна провинция — човек можеше да си помисли, че някой специално не пуска сушачите да дойдат в земите на Хооргон. А после спряха доставките на харвах и от Свободния оройхон — тамошният сушач също беше умрял. Да не би одонтът да беше виновен и за неговата смърт? Не, разбира се. Хооргон правеше всичко каквото трябва и се стараеше, но ванът дори не изслуша оправданията му. Очевидно искаше да назначи друг одонт и просто си търсеше повод да свали стария. Така че благородният Хооргон беше хвърлен в тъмницата. Скоро трябваше да назначат новия наместник…

За всичко това Тройгал докладва на младия син на одонта. С останалите синове нямаше работа — одонтът не ги обичаше. А и при този дойде не заради друго, а просто защото все пак му беше подчинен — одонтът го беше оставил за главен в оройхоните си, докато отсъства, а и освен това Тройгал си помисли, че няма да е зле да вкара в започналата игра още едно действащо лице. Синчето на одонта обаче почна да действа бързо и решително, с което показа, че преценката на баща му е била правилна. Веднага свика на съвет всички началници на дузини. Те, разбира се, дойдоха просто да чуят какво ще им каже — и дванадесетимата бяха хора на вана и не мислеха да поддържат род, изпаднал в немилост. Виж, ако одонтът им плащаше от собствените си средства, тогава работата щеше да е друга, но така… Младият Хооргон обаче бързо им развали доброто настроение. Речта му беше кратка:

— Знаете, че нашият добър одонт е изпаднал в немилост пред вана и че скоро тук ще дойде нов наместник — почна той и дузинниците кимнаха. — Знаете с какво заплашва това моя род и с какво — вас. — Този път те не кимнаха толкова дружно: мислеха си, че са в пълна безопасност, но наследникът побърза да им поясни мисълта си: — Новият началник ще дойде със собствената си охрана — дузина воини, не повече. На всеки от охраната обаче ще е обещано повишение, нали са негови цереги. И не мисля, че някой от вас ще остане на власт. От друга страна, всички сте свикнали да живеете охолно, понеже баща ми се грижеше за вас. Сега няма да ви е лесно пак да станете обикновени цереги.