Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Тайната на оройхона е моя и ще остане моя. Можете да живеете и да ловувате тук, но половината от плячката ще давате на мен, четвъртината на церега, а останалото на честния баргед, за да ви храни.

Хората се развълнували, а илбечът, макар че трябвало да мълчи, викнал на старейшината:

— Лъжеш! Ти нищо не знаеш за това как се ражда земята. Защо да даваме придобитото с труд на тебе и на слугите ти?

— Да не би ти да знаеш откъде се взема земята? — присмял му се старейшината. — Кажи ни, щом знаеш.

Но илбечът не можел да каже нищо, понеже го било страх от проклятието на Йороол-Гуй, и си замълчал. Хората също млъкнали и се разотишли, само глупакът Бовер останал на суур-тесега, зяпал и си бъркал в носа.

Четвъртия път старейшината пратил хората на изток, а илбечът пак не го послушал и тръгнал на запад. Но не забелязал, че Бовер Глупака също не е тръгнал с всички и обикаля оройхоните. И щом илбечът си свършил работата, Бовер изскочил отнякъде, незнайно откъде, и се развикал:

— Видях те! Видях те! Ти си илбеч!

— Тихо! — уплашил се илбечът. — За това не бива да се говори…

Но глупакът не разбирал нищо и не спирал.

— Ти си илбеч! — викал той и подскачал. — Ти направи четири оройхона и сега злият Йороол-Гуй не може да стигне до средата на Кръста на Тенгер! И аз ще се заселя там и Йороол-Гуй няма да може да ме изяде! А когато ти построиш нови оройхони, моите деца ще заселят и тях. Хайде, строй още, строй още!

— Мълчи! — молел се илбечът, но глупакът не спирал да вика и подскачал от радост.

Старейшината, който седял на средния оройхон, чул виковете и отишъл да види кой вика толкова. И видял новия оройхон, и чул виковете на Бовер, и разбрал всичко. И решил да си отмъсти, и рекъл:

— О, господарю Йороол-Гуй! Този човек се опълчи срещу властта ми и накърни твоето величие. Накажи го!

И Йороол-Гуй се появил и взел илбеча. Така за пръв път се сбъднало древното проклятие.

А глупакът Бовер, като видял какво е направил, избягал на един сух оройхон, седнал до един суур-тесег и заплакал. И плакал цял ден и цяла нощ, и още цял ден и цяла нощ, и още, и още, и сълзите му потекли като потоци по целия оройхон, и отмили нойта, и прогонили зверовете от шавара, понеже сълзите на глупаците не са солени, това всички го знаят. А после хората се върнали от далечния оройхон и почнали да питат глупака какво е станало, но той само плачел и пъшкал, понеже бил забравил как се говори. Старейшината обаче не бил забравил как се говори и направил така, че всичко да е в негова полза.

Оттогава са минали много години и е имало много илбечи, и щом някой от тях направи сух оройхон, бликва вода и във водата се появяват забравилите да говорят и останали без крака от седене, и все така глупави внуци на Бовер Глупака. И макар че съдбата им е да бъдат изядени, те са щастливи, защото животът им напомня на всички, които умеят да виждат, че светът не се прави само от умници.

През първите два оройхона — включително и през родния си оройхон, Свободния — Шооран мина къде с тичане, когато нямаше хора, къде с пълзене, когато видеше идващите тълпи. Хората, към които толкова се беше стремил, сега го ужасяваха. Струваше му се, че още първият, който го види, ще викне: „Това е той! Това е илбечът!“ — и ще стане страшно. Когато обаче остави зад гърба си не само Свободния оройхон, но и земите на западната провинция, където бе живял с майка си, малко се поуспокои, по-точно, престана да се страхува.

Вървеше по мокрия оройхон, като за всеки случай се придържаше по-близо до синора — и внезапно няколко души го видяха; не можа да прецени земеделци ли са, или прекалено добре облечени скитници, но го видяха, че се крие зад един тесег, и един от тях викна:

— Ей, момче! Оттам ли идваш?

Шооран само кимна.

— И какво става?

— Бият се — каза Шооран и се зачуди какво ли да добави.

— А земя има ли?

— Не знам — най-сетне реши какво да отговори Шооран. — Не стигнах до земя.

— Ние пък ще стигнем! — засмя се скитникът, скочи от синора и се приближи към Шооран. Хилеше се беззъбо и си личеше, че е пиян. — Аз съм благородният Жужигчин, одонтът на новите земи. Я да видим какво си откраднал от съкровищата ми? — И дръпна пълната торба от рамото на Шооран.

— Дай ми я! — викна Шооран, но Жужигчин изобщо не му обърна внимание, а радостно възкликна:

— Охо! Това не е чавга, братлета, това си е истинска храна! И много други хубави неща.

Макар че мъжете в групата бяха трима и тримата очевидно бяха по-силни от него, Шооран не се уплаши — може би защото разбра, че не са се сетили, че той е илбечът. Така че скочи към Жужигчин и дръпна торбата. Беше същото като битката между двамата скитници на острова на стария илбеч, но Шооран беше прекалено възмутен от наглия обир, за да си спомня и да сравнява.