Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

На другия ден боверът умря, но Шооран не успя да го измъкне на брега и се наложи да го корми направо в потока, с което съвсем развали водата. Това не го накара да се отврати от месото, но след този случай той се опитваше да си избира по-малки бовери и задължително в долната част на потока, та кървавата вода да не тече през целия оройхон.

После започна да изучава алдан-шавара подробно. Обиколи го до последното кътче и вече и със затворени очи можеше да стигне навсякъде. Разбра, че понякога, за да стигнеш от една пещера до друга, която е съвсем до първата, трябва да обиколиш под целия оройхон, че дори и да слезеш на долното равнище. Тунелите бяха най-различни, един с друг не си приличаше, имаше и тайни проходи, които почваха от най-тъмните дупки, скрити на най-невероятни места. Шооран се постара да ги запомни и реши да не ги показва на никого, макар че на кого ли можеше да ги покаже? И все пак беше приятно да си представи как бяга от някого и внезапно изчезва в глухата стена или напротив, появява се пред противника си там, където изобщо не го очакват. Бисерите на колекцията му бяха „пътят на тукката“ и „камъкът-врата“. „Пътят на тукката“ беше таен проход, който започваше и свършваше под тавана и не можеше да се види дори ако го осветяха. По средата му имаше изход на склона на един от суур-тесегите и Шооран го скри с една каменна плоча и я затрупа с листа от растящия над нея туйван. „Камъкът-врата“ пък беше друга плоча, скриваща прекия проход между два суур-тесега. Ако я натиснеш по-силно, тя се люшваше и за част от секундата се отваряше пролука, достатъчно широка, за да се промъкне през нея.

Малко преди мягмара, когато потоците почти пресъхнаха, Шооран се опита да разбере къде все пак отива цялата тази вода, но не можа да се вмъкне в тесните дупки, през които потоците потъваха в земята. Затова пък му хареса да се къпе и оттогава често пляскаше в потоците редом с боверите.

Годината свърши, дойде мягмарът — рожденият ден на всички и денят на гибелта на майка му. Шооран стана на дузина години — вече беше пълнолетен, но продължи да живее сам. Вече имаше право да се ожени — но нито искаше, нито пък оройхонът беше пълен с девойки, които съхнеха и вехнеха по него. В живота му не се промени нищо. Вярно, през първия ден на мягмара той реши да отиде до далайна, но се оказа, че старият жанч и обущата на майка му са му омалели, и то много. Той прерови дрехите на стареца, избра си някои, облече ги, взе и харпуна, но все пак не стигна до далайна — спомни си как преди година го беше гонил хищният парх и това го спря. Помота се малко покрай синора и се върна в алдан-шавара засрамен, обзет от непознат му дотогава страх.

Огледа нещата на стареца по-подробно — нали така и така беше почнал. Оказа се, че той бе имал какви ли не дрехи — и всекидневни, и празнични, за сухи и за мокри оройхони. Намери дори ризница, изплетена от жив косъм и подсилена с костени пластини. Точно пред сърцето имаше изстъргана до прозрачно люспа от маарах, та противникът да си мисли, че не е защитено. Шооран не беше виждал нищо подобно — очевидно такива доспехи се носеха в земите на старейшините. Но всички дрехи му бяха големи, а пък доспехите си бяха направо за някой як церег.

Отначало се зачуди защо са му били на стареца толкова съкровища, но после си представи какво е да живееш десет безкрайни години в самота и как се мъчиш да ги запълниш с нещо, и престана да се чуди. В края на краищата същото ненужно изобилие можеше да се види и в склада с инструментите, и в складовете с припаси. Старецът беше сушил и скътвал наъс и туйван, въпреки че е могъл да си набере свежи когато си поиска, беше сушил и месо. Меховете с вино пък можеха да стигнат за цяла армия.

Шооран изнесе един от меховете горе — зачуди се защо не се е сетил за това по-рано — и си наля една чаша. Хареса му. Виното не беше сладко, но пък ароматът му беше неустоим. И изобщо не приличаше на вкиснатата напитка, която беше опитал в земите на вана. Тогава — само след една мъничка чашка — го бяха мъчили киселини и той се беше зарекъл никога вече да не пие. Това вино обаче беше съвсем друго нещо! Сигурно и самият Тенгер го пиеше на алдан-тесега си, докато си мислеше за вечността.

И без никакви съмнения Шооран изпи още две чаши и коварната напитка го замая. Събуди се чак на другия ден, под едно дърво на самия край на оройхона. Главата го цепеше и само ризницата, навлечена над жанча, му помогна да си спомни какво беше станало предния ден, по-точно само една картина: как в нелепите си доспехи е застанал на края на оройхона, без да смее да прекрачи синора, и крещи, че той е новият илбеч и че е плюл и на далайна, и на всичко.