Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

За да си приготвят топла храна съвсем не беше нужно да ходят до авара — сухите стъбла на хлебната трева горяха с ярък пламък и не пушеха, а старецът имаше два кремъка и като ги удареше един в друг, излизаха искри. Но ги използваше рядко — пазеше ги.

Отначало възстановяващият се Шооран не излизаше от алдан-шавара, обикаляше двете равнища, надничаше през тесните дупки към повърхността, изследваше коридорите, съединяващи залите на суур-тесега, под който живееха, със съседните системи от пещери, където старецът очевидно не влизаше — доказваше го с години натрупваният по земята прах. Не го беше страх, че може да се заблуди — винаги можеше да се върне по собствените си следи — дори на долното равнище те бяха осветени от белезникавата светлина на плужеците.

Един ден влезе в дома на стареца от другата страна — откъм складовете, натъпкани с всевъзможни богатства. И с учудване и дори завист огледа един склад, в който имаше безчет оръжия: очевидно старецът навремето е бил церег, или обратното, въоръжен изгнаник. Кой знае защо, му беше неудобно да го попита, а му зададе само въпроса откъде има всичко това.

— Оттук-оттам… — вдигна рамене старецът и изненадващо му разреши да взима оттам каквото си поиска.

Естествено първото нещо, което си избра Шооран, беше дългият и страшен дори на вид бич от мустак на парх. Бичът беше лек и гъвкав, но колкото и да опитваше, Шооран не успяваше да го размаха както трябва. Беше доста по-различен от детските играчки.

Привлечен от плющенето на бича, старецът излезе от алдан-шавара, погледа как момчето се упражнява и каза:

— Така ще си отрежеш ушите.

После взе оръжието от ръцете на Шооран, прецени тежестта му с ръка, тръсна го и изведнъж гъвкавият тънък бич се изправи, сякаш му бяха пъхнали вътре някаква пръчка, и единствено връхчето му се завъртя в кръг и засвистя. Старецът протегна ръка и тръгна напред. Бичът окоси разпердушинената от Шооран трева, после старецът плесна леко настрани, окоси още един разкрач и пак завъртя оръжието и то стана твърдо като преди миг. Шооран го гледаше зяпнал.

— Така се прави — каза старецът и уморено отпусна бича. — Научи се да го държиш право напред, по-нататък всичко става от само себе си. Ако го размахваш зад гърба си, най-много да се осакатиш. На, играй си.

От този ден Шооран не се разделяше с бича, не го остави дори когато зърното узря и цяла седмица трябваше да го жънат, да го лющят, да го сушат и да го прибират под земята. Сега старецът се запасяваше с повече зърно от обикновено, защото нали вече бяха двама. Част от сламата пък отнесе до мокрия оройхон, накисна я за четвърт час в нойта, после я извади и дълго я промива с чиста вода и я мачка, докато не се получи нещо леко и въздушно като изсушен харвах. От него, каза старецът, щял да направи на Шооран празнична дреха, същата като на синовете на одонтите. Засега Шооран се кипреше в жанч от мека кожа на бовер и с обуща от кожата на някаква морска гадина, която старецът беше донесъл през последния ден на мягмара.

Старецът правеше на Шооран подарък след подарък и когато момчето почваше да му благодари, само казваше:

— Не бързай да ми благодариш. Ще дойде ден, когато ще ме проклинаш.

— Никога — възразяваше Шооран.

— Така ли мислиш? Ами ако да речем утре ни намерят? В най-добрия случай церегите ще ни изгонят на мокрото и пак ще трябва да свикнеш да нагъваш чавга. Няма да е много приятно, нали?

— Обаче пак няма да те проклинам! — разпалено казваше Шооран.

— Не се заричай! — казваше старецът. — За бъдещето могат да говорят само Йороол-Гуй и Тенгер. Ние трябва да го чакаме… — И един ден замълча и добави нещо странно: — И по възможност да го правим.

Веднъж Шооран мина под земята под целия оройхон и привечер излезе на повърхността при най-далечния суур-тесег. Краят на оройхона беше съвсем близо и Шооран затича да види какво има там — дори сам си се учуди, че не го бе направил досега. Очакваше да види мокър оройхон, но нямаше да се смае, ако зърнеше още една благословена, но безлюдна страна. Вместо това обаче излезе на суха ивица, зад която димяха нажежените авари. Да не би да беше объркал посоката в шавара и да беше тръгнал на юг? Шооран хукна натам, където трябваше да е границата, и след няколко минути пак видя суха ивица и авари. Да, границата я имаше, но вместо суха ивица той видя само мъничко късче земя, сякаш притиснато от двете страни от нажежените камъни.

Шооран се разтревожи и хукна да разкаже на стареца какво е видял. Старецът, както обикновено вечер, седеше в стаята си, същата, в която бе донесъл болния Шооран първия ден, и на масата пред него имаше мях с ферментирал сок от туйван — такъв сок пиеха церегите и в очите на момчето той беше неизменна част от богатския живот, но момчето не обичаше вечерите, когато старецът вадеше меха от долното равнище: напиеше ли се, старецът се въсеше и почваше да крещи на някого, да го обвинява и да се оправдава. В такива вечери Шооран гледаше да се скрие някъде, за да не би старецът да почне да го ругае и дори да го изгони.