Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Никога не съм крала нищо — възрази майката на Шооран. — Този харвах съм го събрала и съм го изсушила сама.

— Е, сушачи трябват винаги. — Одонтът се замисли. — Да беше сама, да те взема, обаче…

— Мамо, не ме оставяй! — отчаяно зашепна Шооран. — Ще ти помагам, й аз ще стана сушач…

Майка му го стисна за ръката и твърдо заяви:

— Правя го само заради сина си. Или ни взимате и двамата, или ни гоните и двамата.

— Дръзка си, все едно си мислиш, че за Йороол-Гуй си различна от другите. Гнилоядците, които се осмеляват да ми говорят така, много бързо разбират какви твари живеят в шавара. Днес обаче съм добър и ще ви пусна и двамата. Ти ще правиш харвах за войските на царствения ван, да са вечно сухи краката му. Всяка седмица ще даваш по два ямха добре изсушен харвах. Всичко останало, което изсушиш, ще си е за теб.

— Освен на мягмар — възрази майката на Шооран. — Седмицата на мягмара е на Многоръкия и тогава сушачите не работят.

— Добре де, добре — съгласи се одонтът. — Мунаг, иди с тях да им покажеш къде ще живеят.

Церегът им махна да го последват и Шооран и майка му стъпиха на земята на царствения ван.

Всъщност не се промени нищо. Отдясно все така димяха нажежените авари, а отляво се простираше мокрият оройхон, по който се тълпяха мръсни окъсани хора. Е, вярно, според Шооран бяха малко прекалено мръсни и окъсани. Но може би само му се стори така, защото всички бързаха да се поклонят раболепно на церега. На родния оройхон на Шооран никой не се кланяше така раболепно дори пред якия Боройгал. Имаше и още една разлика: цялата суха ивица, почти до аварите, беше разделена на малки квадрати. И на всеки квадрат явно живееше някой, защото на колчета бяха опънати кожи на водни твари, защитаващи от огъня на аварите и от влажните мъгли, които носеха треска от далайна. Под навесите имаше най-различни вещи, някои оставени без надзор — очевидно кражбите тук не бяха толкова, колкото на Свободния оройхон.

Мунаг спря до един от квадратите, дръпна кожата, която закриваше входа на навеса, и в първия момент Шооран не разбра какво вижда на дрипавата постелка. Стори му се, че е кукла като онези, които се правят от кал на мягмара, за да се принесат в жертва на Йороол-Гуй. И чак после разбра, че на постелката лежи човек. Човек с увити в дрипи ръце, с подпухнало лице, цялото в рани от изгорено — и от раните сълзеше сукървица. Под подутите клепачи се виждаше само бялото на очите и единствено пресекнатото дишане показваше, че човекът е жив.

— Нашият сушач — каза Мунаг на майката на Шооран. — Можеше да се спазариш и за доста по-добра цена.

— Той обърса брадата си с ръка и се посипаха изгорели косми. — Обаче си луда, като те гледам. Не бях виждал толкова луда жена. Ще живеете тук. Ако не днес, утре тоя ще го хвърлят в шавара и всичко ще остане за вас. Кълна се в алдан-тесега и във вечните мисли на Тенгер, за пръв път виждам жена сушач! Обаче честно, харесваш ми, нищо, че си луда.

— Няма да обиждаш мама! — викна Шооран.

— И синчето ти и то като тебе. Дребно като жирх още, обаче се перчи, все едно е приятел със самия Йороол-Гуй. Расти, момче — като порастеш, ще те взема за помощник. Обичам ги тия, дето се зъбят. Желая ви да оцелеете колкото се може по-дълго.

И Мунаг се обърна и си тръгна — свирукаше си нещо и побутваше с копието си навесите.

Шооран дълго се взира в лежащото тяло и после попита:

— Мамо, какво му е?

— Харвахът му сигурно е избухнал, докато го е сушил — отговори тя. — И го е обгорил.

— Мамо, недей да си сушачка! — викна Шооран. — Да се махаме оттук! Не искам и ти да изгориш!

— Не бой се — каза майка му. — Ще внимавам. Много ще внимавам.

Суровият харвах се събира в хохиура. Твърдата трева расте бързо и още преди да узрее, започва да гние. Дебелите й крехки стъбла се покриват с гъста червеникава плесен. Това е то харвахът. Плесента се изстъргва от тях и се тъпче в торба — торбата става тежка и е цялата мокра. После мама суши харваха на авара и той става на фин прашец. Без този прашец не могат да стрелят нито големите ухери, нито леките татаци, дето ги носят по двама войници.

Шооран и майка му живееха в земите на великия ван вече повече от година и дотук не бяха видели нищо лошо. Шооран беше порасъл, вече също събираше харвах — обикаляше из целия оройхон и стигаше дори до самия далайн. Вече не бягаше уплашено от далайна, но и знаеше, че е глупаво да се навърта около него, въпреки че този оройхон беше почти безопасен: цялото му крайбрежие беше около три дузини крачки и значи винаги можеш да успееш да пресечеш границата.