Святослав Логинов: Многоръкият бог на далайна

— Като порасна и аз ще стана като него — прекъсна я Шооран. — Одеве хванах една тукка, обаче тя избяга.

— Ще станеш, разбира се — съгласи се майка му. — Разбира се, че ще пораснеш и ще хванеш още много тукки, ти много приличаш на него. Аз му бях втора жена. Казват, че това не било хубаво, че първата жена се сърдела, че я пренебрегват. Но татко ти ни обичаше по равно и живеехме задружно дори след като той загина, нямаше звяр в шавара, който да може да го победи, но един мъничък зогг успя да се промъкне под бронята му и да го ужили в гърдите. И татко ти се мъчи три дни и накрая почерня и умря. И вече не бива да произнасям името му. Но продължихме да живеем задружно с първата му жена. Жените на един мъж обикновено си казват „сестро“, но ние наистина живеехме като сестри. Любовта на татко ти ни стигаше дори след смъртта му. И сигурно и до днес щяхме да живеем така, но преди две години Многоръкия я отнесе и синът й остана да живее сам. Вече е голям. Сигурно го познаваш, казва се Бутач.

— Какво! — възкликна Шооран. — Бутач да ми е брат?

— Разбира се — каза майка му. — Не знаеше ли?

— Не… — прошепна Шооран, помълча и съвсем тихо добави: — По-добре да му бях дал тукката. Тогава щяхме да избягаме и двамата. Той обаче… той…

— Шшшт! — каза майка му. — Знаеш, че ако е загинал, не бива да споменаваш името му. Имената на мъртвите принадлежат на Многоръкия.

— Мамо! — укори я Шооран. — В това вярват само жените, а аз съм мъж. Не ме е страх да назова дори Многоръкия по име. Казва се Йороол-Гуй. Видя ли — нищо не стана.

— И все пак не трябва — каза майка му. — На лошо е. На, хапни си чавга и ще лягаме да спим. Утре се махаме оттук.

Вечеряха с остатъците от запасите си, легнаха на топлата от близките авари земя един до друг и се завиха с жанча на майка му. И докато заспиваше, Шооран измърмори:

— По-добре щеше да е да му бях дал тукката…

На сутринта, още щом плуващата в небето мъгла пожълтя, станаха и тръгнаха на изток. Там, разбира се, знаеха за нещастието, сполетяло съседите им, и вече се бяха приготвили да прогонят всички възможни натрапници. Няколко дузини воини в костени брони, високи обуща с игли и шлемове с прозрачни забрала, направени от изстъргани люспи, крачеха покрай синора или седяха, сложили на коленете си късите си копия. Понеже положението беше извънредно, ги командваше одонт — наместник на вана. Одонтът беше понатежал от годините и явно страдаше неимоверно от това, че трябва да носи доспехите си, направени от кост и дебела кожа на водни твари. Беше свалил шлема си, седеше и държеше пред носа си напоена с благовония гъба. По лицето и по плешивото му теме се стичаше пот. Изобщо не приличаше на войник и Шооран дори се учуди, когато майка му тръгна право към този непознат дебелак.

Без да става, един от стражите взе един камък и я замери небрежно с него.

— Връщай се в шавара си, тиньоядке, не си ни изтрябвала.

— О, доблестни одонте — без да поглежда стража и без да обръща внимание на камъка, каза майката на Шооран. — Да бъдат нозете ти вечно сухи. Дошла съм да търгувам и имам какво да ти предложа.

— Че какво можеш да имаш пък ти?! — викна пренебрегнатият церег, който я беше замерил с камъка, и замахна с копието си. — Я да се махаш!

— Нося харвах.

— Мокър боклук!

— Харвахът ми е сух — възрази майката на Шооран.

— Я покажи — заинтересува се одонтът.

Майката на Шооран извади от торбата си кесийка от щавена кожа на безкрака тайза и я подаде на одонта. Той я отвори, извади щипка кафеникав прашец, помириса го, сложи го на един близък камък, обърна се към церега и нареди:

— Провери го.

Церегът недоволно наведе копието си и приклекна над щипката прашец.

Шооран го гледаше с широко отворени очи. Не знаеше откъде майка му е взела харваха. В целия оройхон само Хулгал се осмеляваше да суши харвах, и то защото беше сакат и не можеше да се изхрани по друг начин. „Кратък като живот на сушач“ — така казваха хората. Хулгал вече беше останал без око и без два пръста на лявата ръка. Да сушиш харвах беше все едно да дразниш Многоръкия. Не можеше Хулгал да е дал на майка му толкова харвах, просто не можеше да бъде.

Церегът удари с кремък острието на копието си, чу се пукот, блесна огън и той се дръпна.

— Хубав харвах — доволно каза одонтът, докато гледаше как церегът бърше обгореното си лице. — Какво искаш за него?

— Място, където да живея със сина си.

— Да не си въобразяваш, че ще ти позволя да стъпиш на островите на сияйния ван само защото си се изхитрила да откраднеш малко харвах? — възмути се одонтът. — Остава да поискаш да живееш и в моя дом и всеки ден да ядеш готвено!