Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Една дълга тежка вълна се блъсна в ръба на оройхона и Шооран вдигна глава да види какво е изхвърлила. Десетки дребни животинки се извиваха и подскачаха по камъните, за да се върнат в родната си стихия. Посред тях имаше и още нещо — дебело и цилиндрично. Авхай! Авхаят беше голям почти колкото човек, но по-дебел. Пляскаше с раздвоената си опашка по камъните, но не можеше да стигне до водата. Гладкият му корем лъщеше като намазан с мас.

Отлична плячка! Авхаите, съвсем безпомощни на брега, но невероятно пъргави в далайна, много рядко биваха изхвърляни на сушата. Е, за ядене не ставаха, но пък кожата им беше чудесна. Нов жанч за мама!

Шооран хукна към гигантския червей, като пътьом си сложи ръкавиците, стисна го за опашката, напъна се и го издърпа на две-три крачки от останалите гадини. Дори повечето от тях да бяха вече мъртви, беше опасно да си до тях — колкото по-далече стоиш от тварите от далайна, толкова повече ще живееш. Дори някой ълк да се впие в ръката ти, пак е лошо.

Авхаят не се съпротивляваше, на сушата не можеше да движи тежкото си тяло, но не можеше да става и дума Шооран да го влачи чак до вкъщи. Трябваше да го одере тук и после да бърза при майка си преди кожата да изсъхне и да почне да се цепи.

Ножът му беше дървен, предназначен само за стъргането на харвах, но Шооран за броени мигове можеше да го превърне в истински кинжал — опасно и забранено за всички освен за благородните цереги оръжие. Момчето извади от колана си грижливо скритото острие от прозрачна кост, пъхна го в специално направения жлеб на дървения нож, провери с два пръста добре ли е сложено и с един удар прободе авхая в гърлото и дръпна ножа към опашката. Кожата се сцепи и авхаят изведнъж омекна, бялата каша на вътрешностите му се изля на земята на локва. Шооран го хвана за опашката, измъкна го от зловонната течност, тръсна го няколко пъти, за да го доизцеди, и го нави — още жив. Авхаят мърдаше дългите си мустаци и отваряше беззъбата си уста и тези постепенно замиращи движения на изкормения, превърнат вече във вещ звяр изпълниха Шооран с гордостта на истински ловец.

Той грабна почти пълната с харвах торба, нагласи отгоре и навития авхай и забърза към къщи.

По синора, разделящ двата оройхона, минавате пътека и Шооран тръгна по нея — оттук беше по-дълго, но пък беше по-безопасно: в центъра на мокрия оройхон, където рядко минаваха стражи, сигурно щяха да го ограбят. Суровата кожа на авхай не беше кой знае каква ценност, но пък Тенгер не се грижи за онези, които сами не се грижат за себе си. Е, щеше да върви четвърт час повече, но пък щеше да мине покрай сухия оройхон.

Пътеката зави под прав ъгъл, по-точно не зави, ами я пресече друга пътека, и той тръгна по нея. Отляво се простираше наистина приказна земя. И над нея, разбира се, както и навсякъде, се издигаха осемте суур-тесега и се виждаха каменните гърбици на по-малките тесеги, но никъде нямаше и капка нойт и навсякъде можеше да се седне и дори да се легне, без да те е страх, че ще се изцапаш, ще се изгориш или ще се отровиш. На тясната, достъпна за хората ивица на огнения оройхон също беше сухо, но покрай аварите не растеше нищо, а тук земята беше покрита с нежна трева, която изобщо не приличаше на твърдия шумолящ хохиур — стъблата й бяха тънки и зелени и завършваха с някакви семенца или плодчета: Шооран не знаеше какви са точно, но инстинктивно усещаше, че се ядат, и преглъщаше дори само при вида на толкова много свободно растяща храна.

На едно място между тесегите течеше поток. Истинска вода — майка му купуваше от нея. Водата си течеше просто ей така и в нея лежаха някакви мудни дебели животни, зяпаха го глупаво и съсредоточено дъвчеха плуващите във водата растения. Отдалече си личеше колко са беззащитни и вкусни. Шооран обаче знаеше, че са защитени от сила, по-могъща и опасна и от най-отровните шипове и най-острите зъби. Защото на околните участъци работеха хора и когато някой от тях вдигнеше глава, Шооран виждаше подозрителния му и пълен с омраза поглед. Всичко наоколо беше нечие и собствениците, без изобщо да се замислят, щяха да убият всеки крадец дори за една шепа храна. Границите, прокарани между оройхоните, бяха и граници между хората. В мирно време единствено церегите и благородниците можеха свободно да минават от един оройхон на друг, останалите си седяха по местата с години и се радваха, че все пак си имат място, а не са на мокрото, където всеки момент жадуващият кръв Йороол-Гуй може да излезе от надигналия се далайн. И въпреки това душите им бяха изпълнени с омраза към блатната измет — онези в блатата може да бяха мръсни, вмирисани, окъсани и целите в рани и синини, но имаха поне капчица повече свобода.