Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Мустачето светкавично се уви около тоягата, дръпна рязко и я изтръгна от ръката на стареца.

— Бе нали ти казах, че е гад! — огорчено възкликна Хулгал. — На, взе ми тоягата. На какво ще се подпирам сега?

Шооран не слушаше дрънканиците на стареца, предизвикани от същия нервен потрес, който караше другите да се хвърлят в пламъците или по земята и да крият очите си с ръце. Стоеше до Хулгал и трепереше, и ако Хулгал дори прекрачеше синора, щеше да го последва, без дори да си дава сметка какво прави.

Чудовището, покатерило се на оройхона, на всичките осем суур-тесега, мълчеше; замлъкнали бяха вече и жертвите му — освен грамадата на Йороол-Гуй на опустошения оройхон не беше останало нищо живо. Само безбройните ръце на Йороол-Гуй продължаваха да се движат: трошаха камъните като суха пръст, пльокаха мазно в тинята, отмятаха се рязко, като че ли искаха да отхвърлят нещо. А после слизестото тяло се разцепи, сякаш срязано от невероятно огромен бръснач, и от разреза се надигна око — кръгло и немигащо, голямо като казан за харвах. Окото се въртеше страховито, бездънната чернота на сплесканата му зеница проблясваше — и изведнъж спря и се втренчи в Шооран с почти осмислен поглед. И този поглед го викаше, привличаше го неотразимо, и Шооран дълбоко пое въздух и тръгна, но сухите пръсти на Хулгал го стиснаха за рамото и дрезгавият глас на стареца го освести:

— Глей го ти, ще те магьосва. Не го гледай, момче, то и голям човек не издържа да го гледа. Като нищо ще те глътне тоя тулум. Дай да се махаме, че май е решил да поостане на наште тесеги доста време.

Но сякаш за да опровергаят думите на стареца, пипалата се загърчиха и започнаха да се скъсяват, десетките усти — рендета, пълни с дребни зъбчета — се затвориха, окото се скри и огромното слузесто туловище започна да се отдръпва. Йороол-Гуй си отиваше.

И щом си отиде, граничната ивица оживя: чуха се хлипове, стонове, плач — покритите с изгаряния хора започнаха да се измъкват от аварите, разтичаха се, започнаха да викат, да търсят оцелелите и мъртвите.

Шооран изнемощяло седна на един камък. Гледаше брега, където допреди секунди се бяха извивали крайниците на хищното чудовище, и по бузите му бавно се стичаха сълзи — но не му носеха облекчение. Хулгал почна да му приказва нещо, после закуцука нанякъде — сигурно да си търси нова тояга; Шооран не чуваше и не виждаше нищо. И чак когато от падащия здрач излезе майка му, която го беше търсила из целия оройхон, и го прегърна и почна да го целува, като повтаряше: „Жив си! Жив си!…“ — чак тогава Шооран успя да отвори уста и да каже:

— Мамо, той ги изяде всичките: и онова момче, Бутач, и тукката ми. Всичко си имах, а той дойде и го изяде. Всичко — даже тоягата на Хулгал…

— Не, не всичко! — през сълзи се засмя майка му. — Нас не можа да ни изяде, ние успяхме да избягаме…

— Всички изяде — повтори Шооран, без да я чува.

На другия ден оцелелите трябваше да мислят как да продължат да живеят. Защото всичко беше опустошено и трябваше да минат седмици преди в тинята да запълзят вонящите, но все пак годни за ядене жирхове, преди чавгата да набъбне и да узрее под люспестата си черупка и шаварът пак да бъде заселен от какви ли не твари и сред тях — въжделената тукка. Всичко на оройхона беше унищожено — дори трънливият хохиур, който не ставаше за нищо, освен да си откършиш клечка, с която да разравяш тинята. С две думи — не беше останало нищо и трябваше да се изхранват по съседните оройхони, което без съмнение нямаше да се понрави на обитателите им.

И от двете страни граничеха със съседи, но земите бяха много различни. На изток се простираше обширна страна, много оройхони, построени от Ван — илбеч, живял преди много години и строил по всички земи. Управниците на източните земи се наричаха ванове и извеждаха родословието си от великия илбеч, макар всички да знаеха, че според древното пророчество строителят е бил обречен на самота. Никой обаче не се осмеляваше да противоречи на управниците, още повече че Ван беше отдавна мъртъв и всеки можеше да говори за него каквото си ще. Най-близкият източен оройхон се издаваше дълбоко навътре в далайна и макар животът на него, изглежда, да беше същият като на току-що опустошената им земя, той се водеше различен, защото беше предмостие към сухите земи на царствения ван. Да тръгнат натам означаваше да се сблъскат с добре въоръжените и безмилостни цереги, които пазеха пренаселените източни земи от нахлуването на чужденци. Ясно беше, че на изток за тях път няма; в мирни времена церегите понякога търгуваха, но никога — да не говорим за сега — не помагаха на никого.