Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Няколко секунди Шооран ужасено се взира в тази картина, за която бе слушал толкова много, после се обърна и побягна. Макар никога досега да не бе виждал далайна, знаеше много добре, че от неговите дълбини излиза смъртта. Обитателят на далайна, страшният Йороол-Гуй, се измъкваше на брега и неумолимите му ръце повличаха всички, които успееше да докопа. А ръцете на Йороол-Гуй бяха много, и стигаха до всяко местенце в оройхона. В такъв момент хората бягаха към границата, свираха се сред изгарящите авари и чакаха бедата да отмине. Последния път това се беше случило преди две години, тогава Шооран беше съвсем мъничък. Помнеше само тъмното и отчаяния шепот на майка си: „Не гледай! Не гледай!…“ То и какво ли можеше да види, след като майка му го беше завила презглава с жанча си и така го стискаше, че дори когато си спомняше за това, го заболяваше всичко? И все пак той точно тогава разбра защо майка му не му дава да се отдалечава от границата. Защото единствено на тясната ивица между изпепеляващите авари и ръба на оройхона човек можеше да е в безопасност. За жалост на тази тясна ивица не можеше да се изхранят дори и тукките и затова всички, даже и децата, всеки ден тръгваха към омазания с нойт оройхон и Шооран, въпреки караниците на майка си, ден след ден се отдалечаваше все повече от безопасната граница и днес най-после бе стигнал до далайна.

Големите момчета се фукаха, че идвали тук едва ли не всеки ден, но Шооран знаеше, че лъжат, и затова сега бягаше, а сърцето му се беше свило от страх. След малко обаче го присви под лъжичката, той изхлипа и продължи ходом. Далайнът вече не се виждаше, страхът изчезна и се върна радостта от хванатата тукка, която кротуваше във вързопа и дори не се опитваше да се освободи. Ама наистина огромна тукка! За кожата й човек може да получи всичко. Защото от кожата на тукката се правят обущата, дето ги носят знатните цереги, които живеят на сухите оройхони, и дори самият царствен ван. Там, на сухите земи, има много чудесни неща, но няма тукки… да не говорим за толкова голяма. От кожата й може да се направи цяла обувка. А пък ако ще се правят по-малки обувки — дори две. Шооран си представи как е обут не в груби цървули, а в обуща от кожа на тукка с игли отпред и отзад, та да е по-сгодно да се биеш, и изпита гордост от подвига си. Месото на тукката пък, казваха, било много вкусно… никога не беше ял тукка.

Беше отминал вече два суур-тесега и знаеше, че скоро ще е на сигурно място. За разлика от обикновените малки тесеги, пръснати навсякъде като брадавици, осемте суур-тесега бяха квадратни и бяха високи, и по тях човек лесно можеше да се ориентира. Шооран пак затича, но внезапно спря — иззад един килнат тесег излезе Бутач.

Бутач беше по-голям и много гаден и често отнемаше храната дори на стариците. Не че винаги се заяждаше, обаче явно не можеше да мине покрай някакво си малко момче, което носи нещо в дрехата си.

— Какво си си хванал? — ухили се Бутач.

— А, нищо. — Шооран заотстъпва.

— Като е нищо, давай го тука — каза Бутач. — Щом е „нищо“, значи не ти трябва, нали?

— Няма — каза Шооран и целият изстина.

След това „няма“ нямаше как да не го набият и Шооран беше готов да го набият и дори беше съгласен, че трябва да го набият, обаче… обаче не и сега. В смисъл — да го набият, обаче нямаше да даде тукката. Нали си я беше хванал сам… негова си беше…

— Мама каза да я отнеса на Боройгал — излъга той с отчаяната надежда, че името на най-силния мъж на оройхона ще спре натрапника. Бутач обаче не се впечатли от думите му и посегна към вързопа. Шооран се дръпна, замахна изотдолу — не чак много силно — и перна Бутач с вързопа по лицето. Тукката се стресна и настърча всичките си игли и от бузата на Бутач рукна кръв. Вързопът се развърза, тукката се изхлузи, изхитри се да падне на краката си и побягна. Шооран хвърли жанча след нея, но не успя да я омотае. Може би щеше да успее и този път, обаче Бутач му попречи — макар да изпищя от нетърпимата болка от отровните игли, щом видя тукката, той блъсна Шооран настрана и се хвърли след нея.

Шооран стана и вдигна съвсем съсипания си жанч. Ръцете му трепереха, плачеше му се. Животът, който допреди миг беше прекрасен, бе свършил. Тукката беше избягала и вече нямаше значение дали Бутач ще я хване, или не: той беше без дреха, всичко го болеше и не знаеше какво да каже на майка си, а пък Бутач щеше да се върне и щеше да го убие. Защото такова нещо не се прощава на никого — нали Бутач щеше да носи белезите от иглите цял живот. Така че какво му оставаше на Шооран освен сам да се хвърли в далайна?